Притихни

Притихни до дърво и усети силата му как се влива в теб.

Притихни в тревата и усети как земята те лекува.

Притихни под дървото и чуй как синигерът пее за дъжда, за слънцето, за трепета.

Притихни до земята и чуй песента й как се влива в душата ти и я залюлява.

Притихни в планината и почит й отдай, че тя била е много тук и мъдрост носи. 

Притихни до реката и изпрати обидата по нея, за да я отмие и обърне. 

Притихни до пролетните цветя и се заслушай в приказките от Долната земя. 

Притихни и чуй корена си как оплита се с тях и води те към Себе си. 

Притихни. И просто бъди

За един друг живот

 

Сякаш беше друг живот… Сякаш гледам през прозореца на някой друг. Но не и моя. 

Вчера така се почувствах, когато разкаваха на моя приятелка за времето, когато танцувах, ходех по суинг партита…. Преди един живот… В един друг живот… Сякаш някой отряза тази част от мен и я остави някъде. Някъде, назад. Но не и в мен. В една Златна ера… в някакво много далечно време… Сякаш искрицата Живот, въобще тази живина бе останала там. А тук е останало само едно нейното ехо… За тангото, за бугито трябват двама, не един… Трудно се живее сам със себе си, когато искаш да си споделен… А самодостатъчен ли си изобщо за това? Можеш ли сам да изтанцуваш този живот, човече? Със своите страсти, мечти и желания? Да са само твои  неразбираеми за другите? Или бегло само докосващи повърхността на нечие сърце, колкото да ти каже "аз разбирам", но не съвсем. Всеки е увлечен в своя коловоз да сбъдва нещо… Нещо негово си. А на теб…  не ти се мисли само, не ти се работи само.Тупти ти се…чувства ти се… усеща ти се…  Но не само на думи, нали? 

Този живот, ако не го изтанцуваш, човече, за какво си живял? За какво си се бъхтил всичките тези години да построиш дом от тухли, в които да затвориш душата си? За какво си се раздирал на шест, за да сложиш хляб на масата, но душата ти да линее, когато тялото ти ликува…? За какво ти е, човече? В гроба ли ще ги носиш тия неща? Или там горе, където хлябът е чужд, а покрив над главата не ти трябва?  Но пък, нали все казват, че си тук и сега.. и тялото трябва да яде, пък никой не ти дава храната без пари… А къде, казвам, че трябва душата и тялото да са различни? Да са си чужди едно на друго? Това живот ли е да си далеч от Себе си? В думите си, в действията си, в мислите си, в чувствата си? Или е изгнание? Да си далеч от Себе си… 

И в този живот е хубаво, нали, когато вихърът на танца изведнъж те хваща за ръката и те дръпва за едно щуро буги и те изкарва от собствените ти мисли, които могат да бъдат повод за един тъжен блус… 

Размисли разни в един мрачен ден… 

Пролетно цвете

Пролетта ме събужда.

Отръсквам корените си от всяко зло и болест.

Най - хубавите цветове са пролетните,

А най - красивите усмивки са от лекота.

От лекотата на душата,

Когато слънцето я гали.

Кога съм най-жива?

Когато се събуждам в Пролетта.

За Зимата и Пролетта

Как да ти кажа, мило дете,

Че навън зима е, когато

Птиците пеят за пролетта?

Как да ти кажа, мило дете,

Че навън зима е, когато

Кокичета и иглики цъфтят?

Как да ти кажа, мило дете,

Че навън зима е, когато

Слънцето топли земята 

И сърцето ти нежно?

Как да ти кажа, мило дете,

Че навън зима е, когато

Дори и детската ти душа не остава

Безгласна, дори и за пролетта? 

Слънчогледи и лилиуми

 

Отвъд кулата от кости на края на Света, на онзи Ръб извън всичко метафизично, насред нищото седи едно момиче с алени бузи и душа, извезана от пролетни цветя. Тя ниже слънчогледи и лилиуми един сред друг на плитка за венец. За венец да си обкичи сърцето, че отново помни. Сред толкова години в онази кула от кости далеч през девет светове в десети затворена. Ниже и тихо тананика, тананика думи спомнени, привикани -  вълшебна, слънчева, усмихната, влюбена, котки, ходещи по покривите на града, глухарчета, вино, джаз, мечти, луна, смях, музика, танц, страст, сила, стремежи, дъното на чашата с кафе... И още много, много думи на пръв поглед несвързани, но навръзващи своя смисъл в сърцето, в душата... 

И ниже ли, ниже момичето слънчогледи и лилиуми за своето сърце, събудено и пришива всяка изтананикана дума към тях, за да не може нивга повече да не се загуби... 

Поезията - балсам за душата

Ображдам се с книги с Поезия

Да си лекувам аз Душата.

Нали Поезията й е балсамът

И все я лекувам ли, лекувам,

И все недолекувана остава тя.

Ах, как искам да оздравее

Моята Душа от пролетни цветя извезана, 

Да спре да се самозабравя

И разболява от всичко това.

Ах, как искам да си се усмихне 

Поне веднъж и да каже

"Аз мога!" и да го направи.

Но не да го преспи и после 

Сякаш всичко е забравила,

Да сложи тапа на Себе си

И всичко пак в аквариум 

С живи риби да натъпче,

За да плуват нейните мечти

С нейните можения..

Ах, как искам пак Душата ми да оздравее..

Далеч

 Понякога искам да вървя тихо и дълго. Много дълго. Ей, така, без посока. Някъде.Далеч. Без да призная никакви граници, припознати и родени от човешката мисъл. Просто да вървя и да стигна до край Света. До неговия най-същински ръб. И да изкрещя от него "Ей, Свят! Къде си?! Аз съм тук на Ръба ти, а ти?" Да изкрещя към Всичкото, което е отвъд този ръб. Да крещя към бездната, осеяна, само с хиляди звезди..... За да открия един нов свят, много далечен от тук, с нови чудеса, с нова сила преродена, с нова Любов в сърцето. 

Понякога как искам дълго да вървя и тихо... и някак си далеч.