Отвъд кулата от кости на края на Света, на онзи Ръб извън всичко метафизично, насред нищото седи едно момиче с алени бузи и душа, извезана от пролетни цветя. Тя ниже слънчогледи и лилиуми един сред друг на плитка за венец. За венец да си обкичи сърцето, че отново помни. Сред толкова години в онази кула от кости далеч през девет светове в десети затворена. Ниже и тихо тананика, тананика думи спомнени, привикани - вълшебна, слънчева, усмихната, влюбена, котки, ходещи по покривите на града, глухарчета, вино, джаз, мечти, луна, смях, музика, танц, страст, сила, стремежи, дъното на чашата с кафе... И още много, много думи на пръв поглед несвързани, но навръзващи своя смисъл в сърцето, в душата...
И ниже ли, ниже момичето слънчогледи и лилиуми за своето сърце, събудено и пришива всяка изтананикана дума към тях, за да не може нивга повече да не се загуби...
No comments:
Post a Comment