Пътуване през Центъра на Съзнанието ни

Този влак не е за нас.
И този час не е.
А тоз перон?
Видя ли го?
Огледа ли го хубаво?
Ами скоростта, с която се движи?
Защо прескача?
Сякаш се дави?
Ами ако наистина се задави?
И времето спре?
Дори и за Миг?
И ако не разберем?
Ами ако на всички им изпаднат лицата?
О, чакай, не, това са техните Маски, нали?
Те ли са трайно прикрепени към Душите им?
Защо като погледна към тях, виждам Истинските им?
Защо хората са толкова слепи?
Защо не си вярват?
Защо се съмняват в Реалността в обков Сюрреалистичен?
Защо винаги трябва да има поне един свидетел на Събитията?
За да повярват?
Снимат Маските си, вместо Душите си, защо?
Строят Институции от лицемерие, вместо да разменят чувствата си, защо?
Защо не дават, без да чакат да получат?
Защо не се раздадат и не заделят за себе си малко?
А винаги се жалват, че ги забравят?
Вътрешният ти мир и цялост, не са ли по-важни?
Възпитават ни сляпо, без да знаят същността, защо?
Светът не е черно-бял, но защо?
Сънищата на Художника се случват тук и на яве, нали?
Разлива своята палитра от цветове и ни облива, нали?
Оцветяваме душите си, за да не ни е страх,че сме голи, защо?
Голотата защо ни срами?
Защо се смятаме за беззащитни с най-ценното си оръжие?
Любовта била Жестока, така ли ?
Не е ли дрипава и гола?
Толкова гонена и разлюбвана?
Ами Душите ?
Къде са Сродните и тези, които се допълват като едно цяло?
Защо не ги виждате, а ги гледаме по филмите само?
Толкова ли е абстрактно, че всичко се свежда под Фантазия?
Ами Първата Любов? И тези след нея?
Ами онази, що за ''Истинската'' я призовават?
Не можете да обичате различните хора по различен начин, защо?
Ами ако ви кажа, че няма "Истинска'' любов?
А има една, която е най-силна от всички?
И преди, и след нея пак обичаш и не оставаш пресъхнал?
И светът е красиво място?
Но защо този влак продължава да прескача лентата?
А облаците се движат настрани ?
И защо не правим разлика между добро и зло?
Между това, което е добро за нас и не?
Пренебрегваме се, защо?
Объркали сме влака.
Отново.
Дори купето не е същото.
Перонът е сгрешен.
И няма гара.
Трябва да скочим.
Скачаш ли?
В Необятното Непознато за Теб?

СКАЧАЙ!

Аз и Ти и Ти Аз

Миговете, когато Аз съм Ти
И Ти си Аз.
Миговете, когато две души
В една преплитат се.
Миговете, когато една за друга
Ний се жертваме.
Миговете, когато на олтар се поднаясяме
И една - друга погубваме.
Миговете, когато ние с тебе двете
В борба недостижима хвърляме се.
Миговете, когато най-тъмните ни страсти
Във вихър се завъртат и оковават ни най-тежко.
Миговете, когато Аз и Ти в окови студени висим
И в немощ се давим на своето ожесточено надмощие.
Миговете, когато капани си поставяме
И в клетки се улавяме зад много, много бетонирани стени.
Миговете, когато дебнем се ний,
Като хищника, дебнещ своята Плячка.
Миговете, когато Ти си Ловецът,
А аз Жертвата и наопаки дори.
Миговете, когато Страховете ни преплитат се
И душим се взаимно за Глътката Въздух.
Миговете, когато затваряме се в онази стая
С надпис "Влизането сторого забранено"
И отдаваме се на най-тъмните си похотливи ласки.
Миговете, когато Ангелът е бич Божи,
А ударите му са толкова сладки.
Миговете, когато кръвта на Светците се стича
по устните на Грешниците.
Миговете, когато на обратно вървим.
Миговете, когато Раят е Ад,
А Адът е Рай.
Миговете, когато в неизнемога седим
И гледаме се настървено една към друга.
Миговете, когато Аз спасявам Теб
и когато Ти спавяваш Мен.
Миговете, когато раните лекуваме си
С цената на най-скъпото си.
Миговете, когато Аз и Ти сме едно.
Миговете, когато ръка за ръка вървим.
Миговете, когато Ти и Аз сме едно.
Миговете, когато Аз съм част от Теб.
Миговете, когато Ти част си от Мен.
Миговте, когато Най-скъпото сме си.
Миговете,когато не го разбираме.
Миговете, когато сме влюбени
В най-гротескното  в Себе си дори.
Миговете, когато без Теб не мога.
Миговете, когато без Мен не можеш.
Миговете, когато ме влудяваш.
Миговете, когато те влудявам.
И докарваме се до ръба на пропастта,
Но не можем да скочим.
Миговете,когато не бих те бутнала за нищо на света.
Миговете, когато не би ме бутнала за нищо и отвъд този свят.
Миговете,когато различията си трябва да преодолеем.
Миговете, когато преглъщаме Гордостта си.
Миговете, когато без Теб не мога.
Миговете, когато без Мен не можеш.
Миговете, когато думи на Слабост изричаме.
Миговете, когато събличаме се една пред друга.
Миговете, когато в Слабост се обличаме.
Миговете, когато в Сила се обливаме.
Миговете, когато Зъби впиваме в Плътта си.
Миговете, когато изпиваме се една друга.
Миговете, когато Нокти забиваме в Сърцата си.
Миговете, когато Екстазът е най-възвишената форма.
Миговете, когато Любовта е облечена в робата на Греха.
Миговете, когато До Края стигаме с Теб.
Миговете, когато "Съжалявам" е всичко.
Миговете, когато Аз и Ти сме едно,
Миговете, когато Ти и Аз сме Хармония.

Зимата по върха на сънени пръсти

Да се събудш със заснежена картина през прозореца, докато си правиш кафе.... Безценно! В следващия момент часовнка-онзи, който тиктака вътре в теб и отмерва времевите зони на твоето съществуване сред големия и красив свят, започна бясно да превърта своя механизъм от биологични връзки.... Лято,Есен, Пролет, Лято, Есен,Есен,Есен...Лято...Лято....Есено-Лято.....................ЗИМА?!?!?! Вникваш в себе и поглеждаш календара, който сочи Октомври... Онзи месец, който е най-есенен от всички. Онзи, който е пропит с много дъжд и разцъфнала Есен в душите, а природата подготвя своя Ежегодишен бал. Да....Чакай, правилно ли видях? Сняг....? Някак е трудно да подготвиш душата си за настъпващите промени... Тъкмо едва-едва преминеш от лудото Лято и слънце в косите в уюта и меланхолията на Есента..и.... се прекланяш пред придошлата Зима... Какво те доведе тук толкова рано, Зимна царице? Кой те привика тихичко през своите занемели вопли? Защо не ме остави да ти се насладя след още малко време? Или бе нетърпелива да ме видиш? Да ни посетиш? Нима в съзнанието замръзва всичко и те привиква? Нима вече имаме нужда от пречистването ти? И всичко да заспи в едина вечна летаргия, докато Слънцето не се усмихне отново? Нима те повиках несъзнателно в неспокойните нощи, когато Сънят блуждаеше и търсеше лек? Ще се отзовеш ли на една чаша чай с много кубчета лед и скреж по прозорците? Усмихвам ти се леко сънена с разрошени коси и неглиже облечена по своята сутрешна премяна и приветствам те отново, макар и подранила. Извини ме,че не съм подготвена за теб...но... малко изненада ме.... Подрани повече, от колкото трябваше... Този път за колко Полярни нощи ще останеш? 

(Не)признание

Искам да ти кажа,че беше прав...
За много,много неща....
Но не това е важното....
Искам да ти кажа,че беше прав.
За Тях...
За Тези, които презирах...
За Тези, с които ме сравняваше...
За Тези, които мъчни ти бяха....
За Тези, които живееха в Твоето сърце...

Тогава не разбирах, не исках и да чуя...
Но ти знаеш,че моята Огнена Женска природа
Не би позволила това...
А Младешката Любов е ревнива и страстна...
И все толкова Самовлюбена....
А Младостта нали не прощава лесно...
И всеки прави много безсмислици и неправилности...
Но в това й е чарът нали...

А аз не искам да ти казвам всичко това.
Нали моята Гордост си е една такава Горда
И все толкова Права уж...
Но ти знаеш, моята Самовлюбеност
Във всичките й нюанси...
И аз няма да ти кажа,че беше прав,
Защото го знаеш, а моята Стихия
Е по-малка от твоята Егоцентричност
И удоволствието да те признаят
В онази правота...
Която винаги била е там...

Но ти не си прав....
Не тогава...
Не сега....
Не и за това минало...

Женското сърце ранимо е...
Когато става дума за любов...
И Други.

Но тайничко ще ти го прошепна
Под ключа на Заспалото Его:

"Ти беше прав..."

Едно пътуване посока Лято недостатъчно

Всичко се крие в червените оттенъци на едни коси,
Тези от най - буйните и огнени с преплетени къдръци
И много, много импулсивност.
С една керемидена сграда,
Леко розавееща
На фона на Среднощния град.
Онзи, който много вдъхновява,
А небето му е наситено с птици.
От онези, които ги чуваш в утрото на Юли,
От онези, които ги ругаеш на криво,
След бурната Нощ на много наздравици, джамбета - китари
И много недостатъчност.

Морето винаги е една далечност,
Някъде там в синевата,
А пясъкът е един праг,
Който не смеем да напуснем
Без стон, без вопъл.
Без някого. Без нас.
Русалките не спят,
По средадата на пристанище.
Рибарите далеч са,
А те са само сън.

Пътят е дългата максима  на Целта.
А Целта е безпътна, бездомна.
Няма мечти, а само планове.
Няма Любов, а само оправдания.
Чайките отлетяха на Юг
Да търсят други, много различни от тях...
От тези, които обичат най-много.
И до край.

За последен път оставам,
Оставам тук.
Далеч.
В безкрайността
В утро С дъх на море...

А Лятото винаги е със сърце недостатъчно...

Вдъхновяващо

"Обичам хора, пълни със смисъл. Такива, че когато ги погледнеш, не знаеш какво да очакваш. Ходещи загадки. Парадокси. Такива, които имат малки вселени в себе си и могат да накарат кръвта ти да кипне само с един поглед. Или да замръзне. Такива, в чиито очи се крият много истини, стига да можеш да ги видиш. Хора, мисълта за които не те оставя да спиш нощем. Които карат сърцето ти да бие светкавично, макар и да не знаеш защо точно. Обичам ги. Светът има нужда от повече като тях, защото, нека си признаем - няма по-отегчаващо и често срещано нещо от това да си просто скучен. И сив...."

Автор: Анонимен 

Вдъхновение, което тече във вените и кара душата да танцува,разпръсквайки своята сила навред. Малките неща, които правят Животът прекрасен, трупайки се едно след друго, превърщайки се в Големите неща, които не позволяват на Душата да се сломи. 

Свободно падане по Шекспир

"...защото до сега светът не знай

            любов по - чиста и съдба по- клета

            от тези на Ромео и Жулиета "
                                          У. Шекспир

"Вървим и днес  - Ромео и Жулиета -

по общия ни криволичещ път.

Ти същата остана общо взето,

но мен краката вече  ме болят."

Венцеслав Кисьов 

 

 

Понякога се чудя ние жени ли сме, или непораснали момичета? Още ли въздишаме по Шекспир и неговите сладко-горчиви трепетлики ? Или веч сами си търсим Щастието, но не в хотели или там,където мислим, че ще ни удари. А там, където само, само ние и някой друг достига... А именно сърцето... С пълна палитра от свещенност. Още ли се губим в своите Любови, отминали отдавна - някога преди и тичаме сред тях най-подир, вкопчили се в онова чувство в корема, което не искаме да пуснем? Или живеем в мига днес и тук...на максимума на кръвта, която бошуваа ? Още ни се иска да седим до късно... и дори не по детски уж... А да се срещаме със себе си, другите, пък камо ли и със Света... а утре... утре винаги е далеко. Там на  сутринта, понякога и непреветлива... а понякога и с усмивка, нарисувана в дъното на чашата с кафе. И все се радваме на онези малките неща... които пък бликат със своя отминал полъх на нашето съзряване... И все сме наивни едни, а толкова превряли всъщност... И клатушкаме се ний между две вселени... Пораснали момичета ли сме, или неизвезани жени ?

Пожар

На един Горски пожар... 

Тя е огънят в небето,

А аз съм земята под краката й.

Тя е огънят в душата,

А аз кладата, на която гори..

Тя е бурята, 

А аз дъжда след нея.

Тя е цигарата,

А аз дима, който тя издиша.

Тя е виното, 

Аз вкуса на върха на езика й.

Тя е огъня в планината, 

Аз гласът, който потушава пожара в нея...

Когато ослушвам се в Ехото на Златния град

Когато потъвам в собствените си звуци

От струните на сърцето, което

Свири на няколко инструмента

И всяка мелодия е едно цяло

С Целия свят…

Когато ослушвам се в Ехото на Златния град

И броя си наум усмивките, потънали в някой ъгъл,

А цветята разцъфват в Тоналността на Жарко Слънце,

Давейки се в косите на заслепяващи усмивки нежни,

Когато Мечтите сами пътеки си чертаят

През неведоми пътища и на Порочността

На Вдъхновението отдават се,

А Страстта бурно танго играе,

Когато Две души в една изгарят

И Летни бури се заформят,

А Светостта на Поклонение

Към Себе си отдала се,

Когато Щастието пътя си проправя,

А Болката тегли те назад,

В свойта глъчна Самота,

Огледай се!

Сам не родил си се на този свят,

А с други, други, изгубени – намерени души,

Души, с които да споделяш Себе си и Тях,

Души, които от Красота, стъкани са

Да бъдат част от Теб и Святия ти Живот. 

https://www.youtube.com/watch?v=UzozgxNX9l8&list=PLD5890E4C58CB31E3&index=9 

Април не е събран от люляци

Април не е събран от люляци.
Той се дави в дълбокото на Май.
Студенината е символ, че нещо си отива,
А смятаната на Слънчевите дни е поредността,
С която се увлича Дисбаланса на Природата.

Снегът е затворената ниша,
В която се сгушват Сезоните,
Чакайки своя ред да дойде.
А дъжъдът е тъжната Соната,
Която Някой горе свири
На своята цигулка и леко мелодично
Предвещава Края на Сълзите,
Удавени в Егото на Самолюбието завистливо.

Пролетта е една тиха заблуда,
Която не идва спокойна на криле
На прелетни птици.
Лястовиците губят своя път и се заплитат
В клони разлистени с порив за дома
И пеят ли, пеят песни тежки, меланхолични
И цяла Земя ги слуша смълчана,
А онова късче топла Надежда
Поема аромата на Люляково
И предрича копнежи по - светлите дни...

Април не е събран от люляци.
Той се дави в дълбокото на Май.

"Какво би направил, ако имаше много пари?"

Снимка от статията "Банята в Овча купел" от Здравко Йонвчев, WordPress.com  

Понякога се чудя сред толкова много безразличие и ежедневна сивота, сред толкова много безкурпулна забрава и омраза... понякога най - хипотично и съвсем риторично си задавам въпроса "Какво би направил, ако имаше много пари?" Не само към мен, ами към всички... И понякога най - хипотетично си отговарям от името на масовите хора "Ако имах много пари, щях да бъда богат и да си купувам скъпи коли, да имам голяма скъпа къща."; "Щях да си купя имение и бих тънал в разкош!"; "Ще инвестирам в свой бизнес, за да печеля още повече пари и да пълня гушата си с пари и да угаждам на себе си!" и т.н. и т.н. ... Ако някой пък някога съвсем случайно ме попита "Какво би направила, ако имаше много пари?" най - честно и с най - голата си искреност бих му отвърнала " Ще направя света красив!". Сега е момента всички в купом да се изсмеете, нали? Давайте. Аз просто ще ви се усмихвам чаровно и ще ви "хуля" на глас. Светът е красив, но... красотата му намалява с всеки изминал ден някак си... А хората са толкова вглъбени в собствените си животеци и собствената си сивота във всичките му нюанси и просто са забравили да вдигат поглед на горе и да поглеждат към Хартиеното небе и цъфналите дръвчета на около, които с фанфари дори обявавят настъпилата Пролет. Ако просто се огледаме и видим с истинските си очи с или без тъмните очила с цветни стъкла, ще видим и дори забележим толкова много красиви неща, толкова забравени сгради, "архитектурни паметници", толкова много дела на човешкото изкуство и толкова много изваяно от Природата.... Малките и дребните неща, които всъщност са толкова грамадни та чак избождат очите ни с неоновите си надписи и стрелки. И реално проблемът не идва от тези, които седят по-горе от нас, а от самите Нас - тези, които склоняваме глава и тихичко кретаме след Същото и си повтавяме, че няма какво да направим и просто не можем. Още по-тъжното, че съзнанието на всяка овца има една тъничка искрица свобода или т.нар. "свобода на волята". Това не би променило по никакъв начин най-вероятно нищо, предвид, че има много еднолични търговци на надежда и провокации към Новото и "Надеждното". Това не е и целта на днешното излияние. Не... просто моите скромни размисли, породени от моя потрес и размишления над безумството на Масата. Ако имах много пари, дори не много, а достатъчно... не твърдя, че съм поредния лъжлив пророк, който би "дал" всичкото си за благото на другия, не, бих си заделила достатъчно за мен, а останалото бих го вложила в Красотата, която да краси около нас. Да се наслаждаваме на творенията, които сами сме създали със собственото си въображение и двете си ръце по една или друга форма,а все пак изкустовото е необятна вселена, без нищичко да пожелая в замяна. Просто усмивките на хорските лица и да ги виждам,че се чувстват повече хора, отколкото са... Защото Красотат е тази, която ни кара да се чувстваме това, което сме, а дори и по  - висши, а и по- нисши понякога ...

Попътен вятър и на добър час

Утрото се губи в свойта бездиханност на пресечните въздишки и тежките вдишвания на Новия Ден. А дъното на чашата с кафе крие свойте изненади. А Слънцето е ей там! Високо в Синевата и усмихва ми се нежно даже леко меланхолично, дори и полага един лъч под рамо и с друг започва да свири необятната мелодия на сърцето ми...
Дори чашите по рафтовете тихичко си шепнат спомени от минали дъна и толкова изминали кафета и се правят,че не съм до тях.
Маската е коронен номер, а танцът е отреден. Птиците се връщат от Юг и търсят в своята пустош Новия дом до следващия Прелетен сезон. Подпирам се на своя прозорец към Света и се чудя, така ли е всъщност? Всички ли сме прелетни сезони с нашите емоции и преживявания? Или сме просто нечий забравен фас в пепелника и малко прах по бюфета? Русалката ставала на морска пяна, но тази история вече се изтърка и си плетем нови и нови Интерпретации,които да превърнем в Интерлюдии. Дали някой някога среща Любовта с главно "Л" поне веднъж, или остава недокоснат и непомазан? Дали някога пък срещаме отново? Разни хора, разни идеали...  Дали някой някога рони същите сълзи, които и ние роним върху ето точно онази дълбока история  на ето точно онази определена страница с подвитото ръбче в ето точно онази книга дори не точно в този определен момент, а просто някога?  Разни мисли, които хвърчат с бясна скорост и не спират дори, за да бъдат овековечени в Моите Архиви на Живота.

А понякога сърцето ридае своята тиха мелодия и леко събира капчиците в едно бурканче с надпис "Попътен вятър и на добър час". 

Танцът на Сърцето

“Let's paint the picture of the perfect place
They've got it better than when anyone's told ya
They'll be the King of Hearts, and you're the Queen of Spades
Then we'll fight for you like we were your soldiers”

Понякога ми се рисуват птици.

А понякога ми се иска да съм море.

Понякога душата ми се превръща в глухарчета

И отлита на Юг.

Понякога танцувам с Луната среднощен валс,

А хората зад маските са нашите Сърца с корони от смарагди..

Понякога, понякога намигам на Вечерницата и я моля за Любов....

Градски спомен

Едно небе и хиляди луни 

Под лупата на Звездите

И избродирани ноти от чувства

По пустите улици на Среднощня град,

Окъпан от своето Ежедневие сподавено.

Ехидни усмивки - разменна единица

През тронна зала на Вечното изкуство.

Дантелени чувства, шепнещи от всеки бокал

И Свобода в строгоопределен Танц

На нашето собствено Заблуждение в Делирум.

"Но в безразличие не искам да немея,

чрез трепета най - истински живеем.

И нека хиляди неща ни покрусват - 

потресена, великото душата чувства!"

Й.В. Гьоте

На "Малкият град, в който 

     няма какво да се случи"

                             06.02.14г

Новогодишно пожелание

За много години и още няколко напред!
За  всички пропиляни усмивки и за тези несбъднатите!
За всички погубени сълзи и за всички неродени!
За всички разбити сърца и за тези що продължават да любят!
За всички несбъднати мечти и за тези що не смеем да протегнем!
За всички болки що сърцето преживяло е и за тези що ще изтезава!
За всички радости що изпитали сме и за тез що усмивки оставят на лицата!
За всяка преживяна любов що в нас следа оставила е!

За Живота, който не спира и който се мъчи да мине през нас!
За Нас самите и за тези, които обичаме!

Наздраве и нека бъде по - щастлива и успешна Новата година за всички Нас!