Потапям
се аз в свойта Тишина, там далеч от хорските беди и делничната глухота. Дори и
не поглеждам назад, за да зърна, че всичко си е по местата. Бягам далеч...
далеч през своя лабиринт от горски пътеки и планински чукари. Сърцето бие
неспирно в трепети буйни да се слее със Себе си в едно. Там далече на горе на
горе.... Далеч от цялата Поквара, в която ежедневно се къпем и даже стъкани си правим за ежедневно ползване. Но
това е друга тема, различна и за друг път.... Потресът е показен....
Свалям
одеждите си опетнени от хорската лудост и потапям се във пречистващата сила на
Езерото.. Високо, високо на планинския хълм... Звездите ми правят параван, а аз
тихичко нашепвам разни думи сластни на Луната.... Бавно се оттичат всички
негативи, пропили се в мен.... дори и опашката си отрязах и я захвърлих нейде в
деретата.. Кървях на горе и кървях.... сетне и рогата си изтръгнах и оставих ги на входа на Пана планински в жертвоприношение свещено в името на моята Невинност. И
продължих на горе....
Катерих
се много, пътят бе не лек., препъвах се в бурени, корени, посядах и си говорех
с планинските зверове за отдих. Но пък това бе моето пътуване към Себе си. В
опитите си да се стигнем отново обикновено се губим още повече до момента, в
който не се сблъскаме с вътрешен Катаклизъм...
Знам, че звучи като народна
приказка, но драги читателю, това е Моят свят. Това съм Аз. То е част от мен.
Както и много други. Споменах по-рано, че От другата страна на огледалото има
различни местности.
Хаос по
ръба на Дантелените откровения....
Лежах
дълго под водата със затаен дъх., обляна от своя Покой и се опитвах да не
размишлявам за нищо, а всъщност всичко нахлуваше в мен. Всичко всичко!
Абсолютизъм.
Прочистване в съзнанието отвъд водата една мелодия не спираше да звънти.... Блян за
свежест по снежнобялата душа.... Стоях и не мърдах.... Преплувах реки и със
страхливите човеци разговарях... След известно време прогонваха страха си и
приближаваха плахо не вярващи, че самодиви и речни нимфи бродели из тез земи
планински... Но пък нали все едни измислици разправят за нас... И с поквара се
опитват да удавят същността ни... Затова пък и ние се крием дълбоко, дълбоко...
Прочистих
раните си от дългия път и водата се обезцвети
в нюансите на Залеза красив. Седях на ръба и обгръщах се със Сумрака, потапяйки
се в Своята Нежност от Женствеността на Люляка и Сълзата Момина. Бях Муза на себе си сама. От Онези.... Най-искрените.
Дали до
Себе си се изкачих? Не, докоснах се само, но скоро ще ви навестя с едно писмо
от Планинските кътчета на моята душа!
А до
тогава, моля, заповядайте, не се чудете, идете в подножието на планината и
започнете своето Пътуване към Себе си!
Понякога съм слънце
ReplyDeleteПонякога връх
Или самотното му отражението в спокойна вода
Бил съм и лепкав призрачен мрак
Бил съм и нежно , ласкаво слово
Но никога допир , никога влажен телесен контакт
Бил съм и друго
Например говореща сянка в преднощен сумрак ,
пропълзяла към теб от дърветата в близкия парк
Или призрак смущаващ съня ,
бельото ти и завивката когато си гола
нежно докосват и дразнят плътта
но в съня ти го правят моите устни и игрива ръка
Да поема към себе си
Но сега къде и какво съм ,
на къде да упътя уморени крака
Навсякъде съм оставил по нещо от себе си
предполагам и в твойта душа
Разпилян съм
За да предприема пътуване ,
и да открия потребната ми частица ,
трябва да съм наясно с целта
Може би да съм онова що търсят очите ти
или пък лекото чувство на щастие ,
което залива душата ти с топли ритмични вълни ,
лишени от хапливостта на прибоя който брега си руши
А защо да не бъда прекършено клонче отрупано с люляков цвят ,
на нощното шкафче на спящата - Ти
Това предложение е закачливо и добре ми звучи
Ще те наблюдавам "от тази страна на огледалото"
приседнала без грим пред него ,
подреждаща с пръсти леко разпиляната ,
от преди малко съблечена дреха коса
Как нежно подпираш брадичка меланхолично замислена
на грациозно извита бяла ръка
Как бавно скланяш към рамо глава ,
и отместваш от него презрамката ,
на последното нещо което прикрива плътта
А нощем когато могъществото на реалността
топи се и тя онемява , а образи и миризми
разтварят се във тъмнина
клончето от люляк отново оживява
и тихичко започва да шепти
- Отдай се на страстта
и в ложето си спално приюти го , щом в него пропълзи тъмнина
В жълто и оранжево трептиш като пламък , а той поле е от суха трева
Не се страхувай гори , примами го ,
Покажи му цветовете на плътта ,
с които природата отрупала е сочното ти тяло
Покажи му и в пожарище го превърни
Танцувай върху тлеещите въглени ,
докато от устните ти бликат стонове и загадъчни слова
Когато се наситиш , когато пред погледа ти припламне
и изчезне погълнато в пламъци и последното стръкче трева ,
използвай отново вълшебни слова
Подчини пламъка и в сърцето си го усмири ,
но не го гаси , не го унищожавай ,
а като кандилце в храм го съхрани
Ще ти потрябва отново когато страстта
избуяла като "трева" на тучна поляна
съзнанието ти завладее и лекичко го замъгли
Укротила страстта си , изживей метаморфоза и огъня смени с вода
Във кротък дъжд се превърни
и с влажни устни и длани ,
капка след капка ,
въглен след въглен гаси
Помни , за да избие нова сочна трева ,
старото стърнище трябва да се изгори