Пожар

На един Горски пожар... 

Тя е огънят в небето,

А аз съм земята под краката й.

Тя е огънят в душата,

А аз кладата, на която гори..

Тя е бурята, 

А аз дъжда след нея.

Тя е цигарата,

А аз дима, който тя издиша.

Тя е виното, 

Аз вкуса на върха на езика й.

Тя е огъня в планината, 

Аз гласът, който потушава пожара в нея...

Когато ослушвам се в Ехото на Златния град

Когато потъвам в собствените си звуци

От струните на сърцето, което

Свири на няколко инструмента

И всяка мелодия е едно цяло

С Целия свят…

Когато ослушвам се в Ехото на Златния град

И броя си наум усмивките, потънали в някой ъгъл,

А цветята разцъфват в Тоналността на Жарко Слънце,

Давейки се в косите на заслепяващи усмивки нежни,

Когато Мечтите сами пътеки си чертаят

През неведоми пътища и на Порочността

На Вдъхновението отдават се,

А Страстта бурно танго играе,

Когато Две души в една изгарят

И Летни бури се заформят,

А Светостта на Поклонение

Към Себе си отдала се,

Когато Щастието пътя си проправя,

А Болката тегли те назад,

В свойта глъчна Самота,

Огледай се!

Сам не родил си се на този свят,

А с други, други, изгубени – намерени души,

Души, с които да споделяш Себе си и Тях,

Души, които от Красота, стъкани са

Да бъдат част от Теб и Святия ти Живот. 

https://www.youtube.com/watch?v=UzozgxNX9l8&list=PLD5890E4C58CB31E3&index=9 

Април не е събран от люляци

Април не е събран от люляци.
Той се дави в дълбокото на Май.
Студенината е символ, че нещо си отива,
А смятаната на Слънчевите дни е поредността,
С която се увлича Дисбаланса на Природата.

Снегът е затворената ниша,
В която се сгушват Сезоните,
Чакайки своя ред да дойде.
А дъжъдът е тъжната Соната,
Която Някой горе свири
На своята цигулка и леко мелодично
Предвещава Края на Сълзите,
Удавени в Егото на Самолюбието завистливо.

Пролетта е една тиха заблуда,
Която не идва спокойна на криле
На прелетни птици.
Лястовиците губят своя път и се заплитат
В клони разлистени с порив за дома
И пеят ли, пеят песни тежки, меланхолични
И цяла Земя ги слуша смълчана,
А онова късче топла Надежда
Поема аромата на Люляково
И предрича копнежи по - светлите дни...

Април не е събран от люляци.
Той се дави в дълбокото на Май.

"Какво би направил, ако имаше много пари?"

Снимка от статията "Банята в Овча купел" от Здравко Йонвчев, WordPress.com  

Понякога се чудя сред толкова много безразличие и ежедневна сивота, сред толкова много безкурпулна забрава и омраза... понякога най - хипотично и съвсем риторично си задавам въпроса "Какво би направил, ако имаше много пари?" Не само към мен, ами към всички... И понякога най - хипотетично си отговарям от името на масовите хора "Ако имах много пари, щях да бъда богат и да си купувам скъпи коли, да имам голяма скъпа къща."; "Щях да си купя имение и бих тънал в разкош!"; "Ще инвестирам в свой бизнес, за да печеля още повече пари и да пълня гушата си с пари и да угаждам на себе си!" и т.н. и т.н. ... Ако някой пък някога съвсем случайно ме попита "Какво би направила, ако имаше много пари?" най - честно и с най - голата си искреност бих му отвърнала " Ще направя света красив!". Сега е момента всички в купом да се изсмеете, нали? Давайте. Аз просто ще ви се усмихвам чаровно и ще ви "хуля" на глас. Светът е красив, но... красотата му намалява с всеки изминал ден някак си... А хората са толкова вглъбени в собствените си животеци и собствената си сивота във всичките му нюанси и просто са забравили да вдигат поглед на горе и да поглеждат към Хартиеното небе и цъфналите дръвчета на около, които с фанфари дори обявавят настъпилата Пролет. Ако просто се огледаме и видим с истинските си очи с или без тъмните очила с цветни стъкла, ще видим и дори забележим толкова много красиви неща, толкова забравени сгради, "архитектурни паметници", толкова много дела на човешкото изкуство и толкова много изваяно от Природата.... Малките и дребните неща, които всъщност са толкова грамадни та чак избождат очите ни с неоновите си надписи и стрелки. И реално проблемът не идва от тези, които седят по-горе от нас, а от самите Нас - тези, които склоняваме глава и тихичко кретаме след Същото и си повтавяме, че няма какво да направим и просто не можем. Още по-тъжното, че съзнанието на всяка овца има една тъничка искрица свобода или т.нар. "свобода на волята". Това не би променило по никакъв начин най-вероятно нищо, предвид, че има много еднолични търговци на надежда и провокации към Новото и "Надеждното". Това не е и целта на днешното излияние. Не... просто моите скромни размисли, породени от моя потрес и размишления над безумството на Масата. Ако имах много пари, дори не много, а достатъчно... не твърдя, че съм поредния лъжлив пророк, който би "дал" всичкото си за благото на другия, не, бих си заделила достатъчно за мен, а останалото бих го вложила в Красотата, която да краси около нас. Да се наслаждаваме на творенията, които сами сме създали със собственото си въображение и двете си ръце по една или друга форма,а все пак изкустовото е необятна вселена, без нищичко да пожелая в замяна. Просто усмивките на хорските лица и да ги виждам,че се чувстват повече хора, отколкото са... Защото Красотат е тази, която ни кара да се чувстваме това, което сме, а дори и по  - висши, а и по- нисши понякога ...

Попътен вятър и на добър час

Утрото се губи в свойта бездиханност на пресечните въздишки и тежките вдишвания на Новия Ден. А дъното на чашата с кафе крие свойте изненади. А Слънцето е ей там! Високо в Синевата и усмихва ми се нежно даже леко меланхолично, дори и полага един лъч под рамо и с друг започва да свири необятната мелодия на сърцето ми...
Дори чашите по рафтовете тихичко си шепнат спомени от минали дъна и толкова изминали кафета и се правят,че не съм до тях.
Маската е коронен номер, а танцът е отреден. Птиците се връщат от Юг и търсят в своята пустош Новия дом до следващия Прелетен сезон. Подпирам се на своя прозорец към Света и се чудя, така ли е всъщност? Всички ли сме прелетни сезони с нашите емоции и преживявания? Или сме просто нечий забравен фас в пепелника и малко прах по бюфета? Русалката ставала на морска пяна, но тази история вече се изтърка и си плетем нови и нови Интерпретации,които да превърнем в Интерлюдии. Дали някой някога среща Любовта с главно "Л" поне веднъж, или остава недокоснат и непомазан? Дали някога пък срещаме отново? Разни хора, разни идеали...  Дали някой някога рони същите сълзи, които и ние роним върху ето точно онази дълбока история  на ето точно онази определена страница с подвитото ръбче в ето точно онази книга дори не точно в този определен момент, а просто някога?  Разни мисли, които хвърчат с бясна скорост и не спират дори, за да бъдат овековечени в Моите Архиви на Живота.

А понякога сърцето ридае своята тиха мелодия и леко събира капчиците в едно бурканче с надпис "Попътен вятър и на добър час". 

Танцът на Сърцето

“Let's paint the picture of the perfect place
They've got it better than when anyone's told ya
They'll be the King of Hearts, and you're the Queen of Spades
Then we'll fight for you like we were your soldiers”

Понякога ми се рисуват птици.

А понякога ми се иска да съм море.

Понякога душата ми се превръща в глухарчета

И отлита на Юг.

Понякога танцувам с Луната среднощен валс,

А хората зад маските са нашите Сърца с корони от смарагди..

Понякога, понякога намигам на Вечерницата и я моля за Любов....

Градски спомен

Едно небе и хиляди луни 

Под лупата на Звездите

И избродирани ноти от чувства

По пустите улици на Среднощня град,

Окъпан от своето Ежедневие сподавено.

Ехидни усмивки - разменна единица

През тронна зала на Вечното изкуство.

Дантелени чувства, шепнещи от всеки бокал

И Свобода в строгоопределен Танц

На нашето собствено Заблуждение в Делирум.

"Но в безразличие не искам да немея,

чрез трепета най - истински живеем.

И нека хиляди неща ни покрусват - 

потресена, великото душата чувства!"

Й.В. Гьоте

На "Малкият град, в който 

     няма какво да се случи"

                             06.02.14г