Попътен вятър и на добър час

Утрото се губи в свойта бездиханност на пресечните въздишки и тежките вдишвания на Новия Ден. А дъното на чашата с кафе крие свойте изненади. А Слънцето е ей там! Високо в Синевата и усмихва ми се нежно даже леко меланхолично, дори и полага един лъч под рамо и с друг започва да свири необятната мелодия на сърцето ми...
Дори чашите по рафтовете тихичко си шепнат спомени от минали дъна и толкова изминали кафета и се правят,че не съм до тях.
Маската е коронен номер, а танцът е отреден. Птиците се връщат от Юг и търсят в своята пустош Новия дом до следващия Прелетен сезон. Подпирам се на своя прозорец към Света и се чудя, така ли е всъщност? Всички ли сме прелетни сезони с нашите емоции и преживявания? Или сме просто нечий забравен фас в пепелника и малко прах по бюфета? Русалката ставала на морска пяна, но тази история вече се изтърка и си плетем нови и нови Интерпретации,които да превърнем в Интерлюдии. Дали някой някога среща Любовта с главно "Л" поне веднъж, или остава недокоснат и непомазан? Дали някога пък срещаме отново? Разни хора, разни идеали...  Дали някой някога рони същите сълзи, които и ние роним върху ето точно онази дълбока история  на ето точно онази определена страница с подвитото ръбче в ето точно онази книга дори не точно в този определен момент, а просто някога?  Разни мисли, които хвърчат с бясна скорост и не спират дори, за да бъдат овековечени в Моите Архиви на Живота.

А понякога сърцето ридае своята тиха мелодия и леко събира капчиците в едно бурканче с надпис "Попътен вятър и на добър час".