- Хайде време ти да е поспиш.
- Как може да спиш на време, като това, когато бушува буряна вън?!
Не ти ли идва да излезеш и да потанцуваш в окото й?
Бурята…
е приятна музика, която не искам да оставям сама. Искам и имам нуждата да седна в средата й, докато тя
бушува и вилнее. Успокоява ме. Излива всичко, което е в мен. Понякога си мисля,
че тя е продиктувана от мен. И всичко нелогично в мен крещи, че е така. Не ви
ли се е случвало да имате чувството, че природата наистина отразява това, което
е вътре във вас?
И наред с нея всички чувства, емоции и
мисли се развихрят, за да не изгубят ритъма й...
Когато
се сблъскаш с бясна скорост с Огледалото
си и се разрушил на хиляди парчета, понякога само то е единственото, което може
да те събере обратно и да ти да намери най - подходящото лепило, за да те
залепи.
Разпръскваш
се на множество парчета, даже повече от милион, на такива, които изобщо не си
предполагал, че можеш. Дори не обръща света ти с краката на горе, ами го
разпилява и точно там в Средата, отвъд всичко се замисляш всъщност кой си,
какво си, какво правиш тук със себе си, с другите, с Живота, който живееш, сбъдваш ли се, не се ли, защо се криеш и
куп други въпроси, които прехвърчат.
И в унисон с Бурята, която се усилва и
затихва, точно като кулминацията в една песен
и мислите стигат до своя връх, след сблъсъка, след болката, след тъгата, след
шокът, след желанието да се скриеш в кулата си от четири страни и се хвърлиш в
онази бездна на тежки размишления. И След прелюдията от два джина със Съдбата,
която бе седнала в края на бара, наблюдавайки целия спектакъл, който бе дирижирала,
за да се стигне до тук и да осъзнаеш, че Животът е един и е тук и сега вече, когато си слязъл от сценатана
главното действие и се отеглил в страни. Този, в който си стъпил с всичките
си заявки, можения, не можения, карми, неща за случвания,
съдбоносности и други. И колкото и да искаш не можеш да избягаш от него, защото
винаги те застига под една или друга форма. И колкото и да гледаш на другата
страна, той намира начини да ти се навре в очите, дори и да ги избоде, за да
може да го видиш и да прогледнеш. А човек не може да избяга от Себе си, защото
винаги е вътре в него и с него, дори и когато отказва да го приеме. С дивата му
страна, с цялата си тъмнина и светлина, с хазартът, който не винаги носи
печалба, като играеш на сигурно и онова "какво ли ще стане, ако...".
Ако повярваш в себе си и заложиш на Себе си. Просто го направиш. Пък
останалото... останалото е история за разказване за друго Време. За Времето
след това. След теб, можейки и правейки. И излагайки се там някъде в Света и
показвайки, че можеш, че си заслужаваш, че Светът има нужда от това, което е
вътре в теб.
Отново
да се върна на Бурята.... която не ме оставя за миг да заспя, защото някак си
ме дърпа навън със себе си през дебелите стени. Била е предначертана да се
случи. По един или друг начин. Както ние самите, които толкова много се борим
да избягаме от себе си, когато всъщност трябва да вложим тези усилия в това да
спрем, да прегърнем и да приемем себе си. И всичко, на което сме се съгласили и
заявили да бъдем.
И някак мъглявината на Съня забравя да
смени плочата й я оставя да цикли и да повтаря…
- Заспа ли?
- Не още. Опитвам се да вляза в ритъма й, за да се отпусна с нея в Тихото й
и да
се пренеса в страната на Сънищата, където всичко е възможно. Дори и най –
неочакваното.
