За Думите

За думите време винаги има,

За думите сърце не винаги има...

Това си мисля днес в края на един ден, посветен на тях, на буквите, на смисъла, който създават за нас... Не мисля баналности колко е прекрасно, че сме образовани, че някой ни е напъхал в кутийките за мислене и ни е "изучил", както се обича да се казва...

Мисля си за силата на думите - да създават светове, да рушат съдби, да влюбват души, да развръзват възли, да пълнят сърца и да ги раняват... Мисля си как с няколко думи можеш да скочиш на гърба на Въображението и да полетиш някъде далеч или наблизо. Да срещнеш Дванайсете месеца или да попътуваш към Себе си. Да се сражаваш за Фантазията или пък да поспиш Сън в лятна нощ... а може би дори и да послушаш приказки в телефонна кабина.  Мисля си как думите изричат това, което сърцето таи, а душата му нашепва. Мисля си как разумът понякога стихва пред тях, а понякога като вдъхновен художник се развихря на белия лист и не спира да пише... Мисля си как всяка буква е от значение и без нея смисълът се губи... Мисля си, че ако буквите бяха по - други, щяха да са по - не наши, по - чужди на Нас си, на Себе си. И щяхме да се разминем с тях по пътя. Но дали щяхме да им кимнем и шапката си да наклоним... Не мисля. Щяхме да се разминем с тях като с напълно непознати. Но от тези, които и следа не остават дори. 

Мисля си за това как мислех нищо да не мисля за този ден, да го оставя просто да бъде. Но после попаднах на един любим цитат и това промени моята посока на Пътя. И наистина никога не е късно, или пък рано да прочетеш нещо -  без значение къде, на какакво е написано. Да е нещо, което да те жегне, да те докосне по най - фините и тънки струни на душата, да те разплаче, да те разчупи, да те разнежи, да те разтърси до основи, да те преобърне, да те отнесе, да те влюби в себе си, да заминеш, да... да породи толкова много в теб, което да е по - ценно и от най - голямото съкровище на света. Защото си го изживял. Ти и тези - същите като теб. Четящите хора. 

На Теб От другата страна на Огледалото

Нещо много отлежало, много старо, много чакало момента си… 

За моментите, когато се съмняваме в Себе си.

Здравей на Теб! Здравей на Теб От другата страна на Огледалото. Здравей на Теб - Тази извън децата, тръщкащи се и винаги изискващи нещо, извън техните вселенски проблеми, извън посивелите коси, извън бръчките, извън износените и омалели, или разширили се дрехи. Извън делничните и битови ядове, извън сметките, които чукат на вратата, извън сълзите, които рониш, когато никой, а понякога всички гледат. Здравей на теб - Тази с износената душа, с кървящото сърце, с прашасалата страст, с напъхания в малка кутийка дух на момиче с диви трепети и жадни сетива. Помниш ли ме? Защото вече не поглеждаш на там. Към Себе си. Аз те наблюдявам всеки път, когато слагаш очната си линия, когато се поглеждаш с неодобрение към външния си вид - прическата дали е достатъчно добра, чудиш се дали коремът ти виси още и не може ли да се прибере още малко като го глътнеш. Наблюдавам те, когато дишаш дълбоко, докато се опитваш да укротиш навдигащия се гняв, заради една просрочена минута на отнасяне, докато се надпреварваш с Времето, което си мисли, че и Стрелките са негови.
Здравей От другата страна! Днес някой каза ли ти, че си красива? Че няма значение дали дрехите ти са измачкани, или на тях има петно от закуската на детето? Или една щура глава е решила, че трябва да разкраси любимите ти обувки, да покори празните стени с артистичния си порив? Или че няма абсолютно никакво значение кой какво мисли за теб?  Уведомиха ли те, че не можеш да се надбягаш с нещо. което не съществува? А че имаш право да оставиш светът да се срине отвъд врата на спалнята ти, докато просто някой друг да се грижи за децата, къщата, пазара, кучето, дрехите от химическо и стоте други неща от списъка, за които ти се грижиш, свита във всичко това?

Днес чу ли, че те обичат?  А проникнаха ли  тези думи отвъд апатията, която те е обзела поради липсата на сън от началото на света? Аз те обичам. Тази От другата страна на Огледалото. Преди децата, преди мъжа, преди гнева, преди недоспиването, преди стреса от работата, преди комплексите, които се посаждат в главата ти. Тази От другата страна на Огледалото. След децата. след мъжа, след гнева, след умората. след всичко, което те прави още по-изтощена на всичките 5 сетива, но не те убива.
Спри се за миг, докато чакаш на спирката и се взираш в поредния безсмислен пост в Newsfeed-a си или в някоя снимка в Нечий Instagram, на когото да завиждащ за пътуването, тялото, фалшивата усмивка. Загаси телефона си и взри в отражението, което те гледа от там. Взри се във витрината с точно тази хубава чанта, която много би ти отивала ( но в някой друг живот може би). Загледай се в огледалото, докато си слагаш най-добрата си  маска и просто гледай. Здравей на теб!

Благодарности и още една обиколка около Слънцето

За Себе си, за Равносметката, за хората по пътя, за Кръвта, за Рода, за Щастието, за Тъгата, за Камъните, за Природата, която е била много преди нас и ще остане много след нас. За Чувството с главно "Ч", което ни движи, кара ни да полетим и ни носи на своите криле. За Смеха, за Насладата, за Екстаза, за Сълзите, за Нейни Величества - Любовта,  Страстта и Читателят… 

За  за всички тях днес пиша. За всичко, което е част от мен и е в мен. На този ден специален, изтъкан от Слънчевите кадели, си пожелавам дори и в най - буреносните дни Слънцето да ме намира. Винаги. Да ме намира и да налива маслото в моя пламък, за да не спира да гори и да свети. Пожелавам си от Сърце, никога повече да не влизам в Гората на Забравата, като Алиса и да не помня коя съм. Но да влизам в много други Приказни гори. Пожелавам си винаги да вярвам в не по - малко от шест невъзможни неща преди закуска, винаги да нося усмивката в джоба си и да я вадя, когато завали дъжд от Тъга, да паля пожари в хорските души и сърца, да мечтая високо, да не съжалявам, откъдето съм минала и през каквото съм минала, да обичам бездънно, да се влюбвам лудо и диво, и просто… да бъда Себе си. 

Благодарствени слова отправям, за да ме чуе Съдбата и Колелото си благосклонно да движи по моя вятър попътен. 

                                                                                                                                                      03.05.2023г.

Посрещане на Май

Тръпна в очакване на Май. Да удари Полунощ и да почука на врата ми. Сякаш чакам мига на своето прераждане.Да ме погледне с нежно зелените си очи и да ми разкаже колко дълго е пътувал, за да дойде пак при мен. Ще остави всичките си дъждове отвън, поне докато трае нощта. И после тръгва пак. Но зная, че отново ще се срещнем след две луни и две слънца. За да може да изпием чаша вино за моето здраве. За още една обиколка около Слънцето ми.  Полунощ . Тръпна цялата. Люляци потичат във вените ми и се изпълвам с нежност. От онази Люляковата, наситена с лилави чувства. С лилава страст. Зелените им листа достигат до всеки мой нерв и аз се разтварям в тяхното ухание. Май ме гледа с пронизващите си зелени очи и отпива от ягодите, които още не е разцъфнал. Звездите посядат на перваза ми и те да чуят историите, които вади от своята торба, пълна с вятър и слънце. Заедно с тях вади няколко нотни листа, които да остави на лястовиците под стряхата. Днес дори и котараците мируват. Тихо ближат раните си от вчерашните серенади. Щурците... къде ли са се дянали щурците? Кой ще ги замести за среднощната соната? Цял Април се губят, а Май вече пристигна. Май се усмихва и небрежно махва с ръка, от която повява топъл вятър. Сякаш знае нещо, което аз не. Зная само, че Май вече пристигна, люлаците цъфтят и ако може Времето да затаи своя дъх и да спре ритъма си…