"Ние спориме
двама със дама
на тема:
"Човекът във новото време"."
Когато е тихо в Сърцето на нощта
И гърмежи се чуват като залпове гръмки,
Аз тихо мечтая да спорим с тебе двама
За това какво е искал да каже поетът
В някое опушено кафене насред многобройните картини
по стените
Над чаша джин или ром,
За какво е мислил писателяъ, докато е разкъсвал героя
на хиляди парчета
Или какво е вдъхновило ученът да ражда изобретенията,
Изпреварили времето и човечеството си.
Да давим интелектуалните си беседи в тоновете алкохол,
Които черният ни дроб не може да понесе,
А белите ни дробове да дават на заето,
Докато препускаме през бурните докосвания на телата
си
След поредната разгорещена свада за това кой е
по-прав от нас двамата.
Да летят разкъсани ризи и дрехи насред полилеи,
Дръжки на стари прозорци и скърцащ паркет.
А накрая тихо да потънем в сонатата,
Която някой преди нас е написал по стената,
Докато пръстите ни играят по нея,
Сякаш свирят някой шедьовър .
Ах, Сърце, Сърце, не
се ли научи,
Че така сто годиии се живее, но само в някой
роман...
