И нищо повече.
Това събира всичко в себе си.
Цялата Вселена от думи,
Поднесени в една Съдба, изписана в длан.
От много Вечери насам не помня,
Кога за последно видях Най-Първата Луна
И обикнах я с Най-Последната.
Онази Луна, в която се удавяш
И не смееш да извърнеш поглед.
И я съзерцаваш с най-скъпото си вътре в теб.
Без дори да знаеш що Любов е.
Или пък любиш страстно,
Или да разлюбваш със скъсано сърце.
Да обгръщаш Ръбовете си с Нежност..
Постой, послушай с мен как Вятъра свисти.
Не, недей да поглеждаш през прозореца навън.
Може да се стреснеш колко е високо тук горе.
От моята Кула срещу Луната.
Аз гледам я всяка вечер.
През всичките й Осем Луни.
И усешам я през всичките й ноти,
Които упражнява някакси на сън.
Благодаря ти, страннико,
Че отби се тази нощ тук при мен.
Самотно ми е малко в тази Кула
Сред Звездното небе.
Прегръшам своите Пегаси,
Когато Мъчното прелее
И поглеждам отново към Луната.
Но друго е да усетиш друг мечтател.
Малко сме, казват, броиме се на пръсти.
Предполагам, че и затова затвори ме тук горе.
Да може да ме съхрани такава.
Някак Вечна.
Но нали и в златна клетка,
Птицата остава в клетка.
А вече ми е много тясно тук.
Само Делници нахлуват
През моя люк след Корабокрушение.
И знаеш ли, страннико,
Някой ден ще разбия всичките
Хиляди врати
И ще пребродя всичките
Хиляди стаи,
И ще вляза в най-забранената,
За да мога отново да поема своята
Глътка въздух
И да спомня своето име.
"— Как се казваш? — каза най-после Сърнето. Какъв мек, сладък глас имаше то!
„Ах, да знаех само!“ — помисли си бедната Алиса и отговори тъжно:"
