Миговете, които са важни

Когато се губя из своите пътища слепи,

Когато сама се намирам.

Когато съм дантелена

Съм най – искрена дори.

Когато ми се прегръща

И искам да се сгушвам в сърце на Лято недостатъчно.

Когато само чувствам

И препускам през своите мисли и спомени разни.

Когато обичам до полуда

Дори в най – безочливите дни,

А Слънцето пропилява цялата Вселенска съдба.

Когато вали и се усмихвам щастливо

На ето онези двама, които се разхождат под дъжда.

Когато Есента не е точно Есен,

А е дъно на чаша кафе.

Когато Луната се крие зад завеса призрачна

И  на Страсти сластни се отдава.

Когато пиша своя монолог

И взирам се в Нищетата,

 А всъщност рисувам със сърцето си.

Когато искам да кажа толкова много

И да те помоля да останеш да дочетеш

Още един ред от това.

Когато ми се говори,

А нямам какво всъщност да кажа.

Когато ми се усмихва,

А няма кой да го види,

Когато ми се усамотява

С всичко,което имам в себе си,

Когато просто ми се мълчи,

А да мълчиш е просто безценно с компания,

Когато Светът е лимонен

И всички ни казват да си направим Лимонада,

Аз пък ти казвам да си сипем по чаша Мента с Джин

И Бездънно за цвят и да си нарисуваме Вечнозелени усмивки.

Просто миговете, които са важни... 

По Залез Слънце

Има нещо много специално в Слънцето по Залез. То е като ходенето по тънък парапет. Сякаш стъпваш по ръба на Света и внимаваш да не нарушиш реда,който си е устроил. Специално е,защото си толкова вглъбен в това,че се опитваш да запазиш равновесие, сякаш всичко друго не съществува,а всъщност е точно обратното. И онова изпращащо чуруликане на 

птиците,което се чува от дърветата... И вглъбяването в Себе си и далечният шум на течаща река...  

Когато ме попитат коя е най-любимата ми част от деня, никога не мога да кажа с точност, но мисля,че е по Заник. Обожавам момента,когато залязващите лъчи докосват лицето ми, сякаш Слънцето ми казва "До утре сутрин". Прекрасно е усещането с идването на всеки нов ден да разговаряш с Него, докато си пиеш кафето на отворения прозорец. Разказите, които ти разказва са невероятни, стига да отвориш съзнанието си за Него. Потапянето в Неговите обятия е прекрасно събуждане. Но най-много го обичам, когато си отива. По-нежно е от всякога. Цветовете, с които се обагря небето ме карат да се чувствам още по-топла и макова. Някак вкъщи. Прекрасно е по свой начин. Надявам се и вие да можете да се насладите на това чувство.

Вече е Сумрак навън и е време да приветстваме Нощта. Прекрасна вечер на всички и се надявам да сте оценили моето малко лирическо откровение!