за пристанище едно и много лято
в затворени буркани от изгубени писма.
Моряците отдавна отплаваха на юг,
а рибарите - тъй стари морски вълци
отново подготвят лодката корубена за сутрешния лов.
Помня, упорито помня и до днес,
молех се на тях, да не пускат мрежи зли
към сирените - дълбинни самодиви,
макар и песните им за пагубни обричаха ги.
И стоях там, загледана в морето,
до де не погубеха се от погледа ми меланхолен
и помня,че броях всяка вълна що в брега разбиваше се,
като кораб от крушението изхвърлен.
И морско бе чак до синьото на вятъра
и помня,смътно помня, че чак отекваше
в ехото на чайките пустинни.
А от зеленото на водорасли разни
сплитахме коси от морска нежност
и обгръщахме света с нея.
И зная още, зная, че лято,всяко от тогава
един човек пред една къщурка, леко схлупена дори
от множеството ветрове обрулена,
седи отпред и наблюдава
под звуците на ритъм стар за отминали прекрасни времена.
No comments:
Post a Comment