Телеграма

Свободно падане... Прости ми, че все така отбягвам те...  и все така страня...страня от цялата Вулгарност, в която си се оградил... от всичките прегради, които си издигнал за своят вихър от себе си. Прости ми,че вече  не се опитвам да го пробия и да стигна отвъд. Прости ми,че вече не говорим тайни среднощни и че не ме спасяваш от лошите момчета. Прости ми,че не сгушвам всичките ти страхове неизказани в себе си. Прости ми, че светът те среща с други, с други по-различни "нещата от Живота", в които мен ме няма. Прости ми, че по своя път отново съм поела в посока неизвестно с едно голямо приключение на гръб, което признавам, тежи, но е едно слънчево и пълно с бездънни усмивки от щастие. Прости ми, че рядко се обаждам и губя думите си по пътя. Оставям ги, за да намеря пътят обратно като че ли. Свободно падам и аз в заешката дупка, заобиколена от своя падащ хаос. Но вратата не се отваря еднопосочно, когато си само малък или твърде голям. Отваря се двупосочно, а на мен ми омръзна и се изморих да отварям все моята страна и да измислям различни стратегии и да копая тунели до сърцевината ти. И тук вече е мястото за солото, което трябва да продължи след куплета и да изгуби рефрена, защото други думи нямам, с които да довърша тази телеграма.

The Weird Side of Being Awesome

What I like about her:

I love her smile

The way she shines when she's excited about something 

Which sounds like the whole world to her, because it's big enough for her.

The beauty-inner and deeper

The beauty outside-the complimented body 

She is beautiful the way she is, my darling 

And there is no such thing like uglyness in someone who shines so bright

The Crazyness I adore in her

The wildness that flows in her no matter anything

The smart ass that her show in her head

The feeling that she shows to her friends

The Universe I see when I look in her eyes and thinkig out loud how not to fall in love with a girl like Her and feeling pour for the guys who missed her

And feeling happy for not crushing into the wrong ones. 

Because her heart is big and strong, but sometimes making a total eclipse.

The shy side of her, which makes her even more charming

Her fears and passions, turning her on like the sun and cloudy wheather

The way she doesn't believe enough in herself

The everything she is and even much more of her. 

Because she hasn't lost her muchness. 

She earned even more of it. 

She earned the side effect of being awesome! 

P.S. Love her even more than she loves her self, dear one ;) !

To G.G.

Снегът

Всичко е като черно в полунощ,
Само че в бели оттенъци до пръсване.
Каквото виждаме е неутрално,
Каквото чувстваме е невъзможно.
Човек за човека се бори,
Човек за човека е вълк.
Избледняват сиянията ни,
Изгряват маските ни по венециански.
Памфлетите винаги се вият на руло по празниците,
Потънали в бяг за Суета.

Снегът винаги приспива Същността по френски.
Снегът винаги изчиства всичко в душите хорски...

Многоточия

Имам много многоточия във вените си,

Такива, които тръпнат в очакване.

В очакване да ги отнесеш с утрото на своето море. 

Да ги завъртиш в полетата на гларусите

И после ненадейно да ги захвърлиш в разбиващите се вълни,

Където сирени ще ги отнесат на дълбоко. 

Имам много многоточия във вените си, 

Едни такива безкрайно неизказани

И вечно мечтаещи по цели дни и нощи. 

Такива едни, потапящи се в късни утрини,

Погалени от обедни лъчи и посрещнати от късни звезди.

Имам много многоточия във вените си, 

Пулсиращи в изсъхнала трева в средата на Лятото,

Въргалящи се във влюбени усмивки и прехапани страсти...

И да ги любиш, любиш, любиш докато не изтъркаш тази дума

От пошлото й значение в речника си... 

Имам много многоточия във вените си, 

Безкрайно неизречени в нотите на петолинието, 

Което излиза от върха на пръстите ти по зазоряване... 

Откровения от Ръба на Света и нашите демони

Седя на своя Ръб на света и гледам Луната в пълния си блясък, разголена в най-красивите си одежди без свян. Седя със своята чаша ментов чай, размествайки ментовите листенца по дъното, за да й покажа колко е приказно-прекрасна и си клатя краката по-детски някак... Днес сме потънали в своите дантели от Есенни меланхолии и се приготвяме за суетния ден на Есенния бал... като всяка година преди това и всяка следваща... Днес... Днес сме пуснали демоните си на разходка... Днес сме с табелка почивка на звероукротителните си маски. Днес сме затръшнали вратите на всичко човешко, нечовешко, апатично, емпатично и прочее. Днес.. днес сме просто дантелени по трансцедентно. Разпръснати във Вселената и във всички измерения, които можем да поберем в себе си. Към нас по-късно ще се присъедини и Съдбата, след като пусне своето писмо до хората, които никога не я разбират и винаги се съмняват в нея. Омръзна й да я упрекват за всичко. Мисля, че и на нея й влияе Есента... Смяната на сезоните става все по-главоломна и главоломна... Някак не я усещаме как минава покрай нас. Дори и Луната се оплака, че й е трудно да смогне на надпреварата по междугалактически. Премествам поглед към света под краката ми и успявам да уловя желанието на едно момче в своя предсмъртен миг, който някога, някога трябваше да изпълни едно предсказание... Само дето никой не бе информирал Оракула, че има промяна в плана... Но пък и никой не бе предупредил, че Звездите ще започнат да падат една по една и хората ще започнат да си пожелават разни неща в смъртта им... Днес... днес не сме Ние. Днес не сме Ние, както обикновено. Демоните ни са излязли от своите леговища и са тръгнали на своя пир...  И те се подготвят за нашия бал, за да могат да изпълнят ролята си подобаващо в цялата Суета...
Седя на своя Ръб на света и се взирам в Луната приказно-прекрасна и в главата ми звучи тази песен, която се превръща в абсолютен саундтрак на нашата среща...

За сутрините и чашата с кафе, което никога не свършва в своето бездъние...

За сутрините и чашата с кафе, което никога не свършва в своето бездъние... За сродните души и Любовта по междугалактически... За Абстрактностите и Същинските.... За утринните ни усмивки в най-съкровените ни дъна.... За дъното на чашата с кафе, където се крие всичко....
Поредното възхваляване може би на поредната утрин с аромата на сънища и Нов Ден, който крие своите усмивки зад ъгъла. За мелодиите, които струните на душата сами свирят... За сетивата, които пируват, докато се давят в наслада... За всички тези малки прекрасни моменти, които не струват нищо, а всъщност са едно всичко. За сънените усмивки, които се обличат в сънената интонация на гласа, който се опитва да си проправи път в Света... понякога с вчерашна дата, защото още Спи с Нощта. За обожанието, в което се прегръщаме сами Себе си, защото никой друг понякога не ни е нужен, за да сме Цели и Влюбени.... За огледалните образи, които виждаме всяка утрин в банята, докато оставяме букет цветя.... за тези, които ни гледат понякога, оплетени в своите сънища, за тези, които ни гледат начумерено отсреща, защото сме ги събудили прекалено рано, за тези, които са бродили много и далеч цяла Нощ из земи, незнайни и дълго, дълго са се връщали към дома.... за всички тези безкрайни образи, които срещаме всеки ден, понякога и по няколко пъти на ден.... За всички Нас, които живеят в Нашите Сутрини... Сутрините, които са само за Нас, понякога и отдадени с чест да бъдат споделени с някого...

За поредното Утро, което споделяме с всичките си Специалности, Мечти,Сънливости, Страхове, които още не сме преборили, Незавладяни ширини и много други, таящи се на дъното на чашата с кафе....

Морето-една безкрайна любовна афера

Морето "ме гледа със синя усмивка"....  Даааа....! Най-накрая онова бленувано щастие по върха на пръстите, които усещат горещия пясък и вятърните черти на лицето, които докосват соления въздух... Една необятност, която липсваше толкова много време... Не поетично, не особено лирично, но откровено от дълбините на блуждаещата душа, търсеща незримото от ръба на някой пристан.....
Моментът, който искаш да обгърнеш необятното море с всичкото си, което имаш и да не го пускаш да си тръгне. Завинаги да остане в теб с всичките си вълнения, отливи, приливи и бури... Когато искаш да запечаташ в съзнанието си гледката на уникалната мозайка от камъчета, които морето е наредила по свой вкус... моментът, в който би взел всичките със себе си, ако можеше без да ги развалиш.... Усещането за един вечен безкрай в опънатите въжета на делника горчив. Усещането за море, което никой не може да ти отнеме и няма право да ти отнеме. Детските писъци по плажа, които често не разбираме, майките, които вглъбени в децата си, викат подир тях, музиката, която се носи от бара като далечно ехо, включващо се в песента на морските вълни и гларусите, чайките в небето....всичко това, дори за миг не бих заменила дори и за най-голямото богатство на света...Защото това е най-голямото богатство! Усещането за море вътре в теб, особено, когато си при него, а не просто блян...
Бягството от хората, винаги е предпочитана дестинация, зная... далеч, далеч от хорската суета и гротеска... Само ти и морето и никой друг... Това е най-големия и отчаян стремеж, който рядко постигаме... Това вече е едно по-висше усещане за море вътре в нас. Усещането за свобода, докато гледаме птиците в небето как летят, устремени в своя унисон... И просто звукът на морето и нищо друго... Една безкрайна любовна афера, която никой не може да ти я отнеме...