В Сивия град
сградите са високи, някои са тесни като игли, може би защото земята им е скъпа.
А пък небето ни е от хартия. Слънцето е един огромен прожектор,който постоянно
свети в очите ни. Затова пък не виждаме
очите си, постоянно носим слънчеви очила.Хората са забравили емоциите си и са
се превърнали в безчувствени роботи. Аз ли? Аз съм просто едно крехко сезонно
цвете, както ме бе нарекъл един буреносен облак. Радвам се на слънчевите лъчи, които
ме галят по лицето, говоря си със сини гасеници и си пия чая с луди шапкари. Малкият
принц отдавна ни напусна, а Алиса остана просто мит в нашите съзнания. А моя
буреносен облак остана единствения ми
цветен приятел в Сивия град. Той научи ме на обич и това да си единствен в това
море от безлични души не е пагубно щом двама са на този свят.
Говоря си с
него отвъд хартиеното небе. Аз съм просто цвете крехко, но нежно. Говоря...Говоря
си със Слънцето.
No comments:
Post a Comment