Всяка година на рождения си ден благодаря за хората по пътя. Всяка година благодаря за срещите с тях. Всяка година благодаря за следите, които остават в мен. Всяка година благодаря, че се чувствам по - богата вътрешно, макар и не външно. Всяка година благодаря, че се чувствам по - духовно извисена и по - малко материално принизена. Всяка година благодаря за уроците и знанията, които съм получила и приела. Всяка година благодаря, че още съм тук и продължавам да се уча по Пътя си. Всяка година благодаря, че го има Пътя. Моя си Път, на който стъпих и не го пускам. Всяка година благодаря, че дооткривам и преоткривам Себе си, дори и в моментите, в които се чувствам изгубена и разпиляна и без посока. Всяка година благодаря, че се намирам и намирам части от Себе си. Че редя собствения си пъзел, който на моменти дори ме изнервя и ми иде да го запратя в стената. Всяка година благодаря, че търся посоката си и не се отказвам. Всяка година благодаря и за лошите моменти, които ме учат на търпение и още по-голямо разбиране. Всяка година благодаря за тези моменти, но никога и за загубите, защото още не съм се научила как да боравя с тях и как да ги пускам по реката на Времето. Затова присядам отстрани на нея и размишлявам за всичко загубено и за всички загубени хора. Размишлявам над загубата на един конкретен човек, който за пръв път не е тук за рождения ми ден. Не и тялом. Размишлявам как Всичкото - Вселената, Душата, Сърцето, Тялото, вътрешните ни сили, Интуицията и самите Ние си знаем кое кога и как идва и си отива. Знаем си работата и си знаем кога настъпва това Време. И някак когато се вслушаме във Всичкото това и в Себе си, някак по - лесно преминава. Защото се подготвяме за този момент. Понякога дълго се подготвяме, някак естествено охладняваме, отдалечаваме се, казваме си истините, които болят, пречистваме се едни пред други и се освобождаваме от дълговете, болките и мъките, които ни тежат. Ставаме по - леки и намираме силите в Себе си да простим непростимите неща дори. Обаче колкото и да се подтотвяш не можеш да се подготвиш напълно за тази загуба, колкото и пъти да си го разигравал в Ума си. Душата, когато чуе онези думи - те преминават през нея и я разтърсват, защото частица от нея заминава с онзи, който е решил да си тръгне и да се прибере у дома си. В другото у дома. И колкото и да си се извисил духовно, тази липса те дърпа рязко на долу към земята и се свличаш до стената и се разпадаш за миг, който може да трае цяла вечност, или застиваш във Времето. И Времето застива с Теб, посяда и те обгръща със своята наметка. Гледа те загрижено, състрадателно и търпеливо. Дава ти нужното, за да се наместиш на Новото и да пуснеш Старото - колкото да можеш да продължиш, дори и на автопилот, дори и в пълна мобилизация. Дори и ако трябва да се затвориш в Себе си, за да си упора на другите. После забързва хода си, за да може да навакса изпуснатото, но ти го усещаш, сякаш се влачи и тази нощ е безкрайна. И някак това е. Но и без хората, които са до теб в тези тежки моменти не можеш да се справиш, те някак ти дават допълнителна сила и криле, за да продължиш този безкраен полет. И просто не осъзнаваш колко дълго си ходил на автопилот в пълна бойна готовност да не рухнеш. И забравяш собствените си нужди да се разпаднеш, защото това е чисто човешко, а понякога плачът наистина е най-добрият лек, който можеш да си позволиш, за да се пречистиш отвътре. И идва момент, в който успяваш да стихнеш, да спреш и да извадиш Мъката от Себе си, да я разгледаш внимателно и да я изплачеш чрез парещите си сълзи, които бликат от очите. Дори и пред човек, пред който не си си и помислял, че ще плачеш. Осъзнаваш, че това е толкова дълго таено и колкото и да пресъхваш, искаш още и още да плачеш, сякаш тези сълзи нямат край. И някак неусетно ставаш спокоен и с някакъв мир вътре в Себе си и една идея по - лек и по - богат, че този човек е бил до теб и е бил част от Живота ти с доброто в него и лошото в него. Защото ние не сме нито добри, нито лоши. Ние сме такива, каквито сме, както бе казал един мъдър човек. И сме неповторими в това. А да бъдем Себе си е най - доброто, което можем да направим.
Всяка година благодаря…макар и рождения ми ден да е далече за тези размисли, благодарна съм, че не се чувствам в обичайната Сатурнова дупка, в която изпада, а съм изпълнена със светлина, вътрешната си светлина и благодарност, че съм тук, където трябва да бъда.
Благодаря ти, че ме научи на всичко, което знам, което мога и на което можа - с доброто ти и с лошото ти. С това, което си и което беше. Благодаря ти за неимоверната подкрепа, която винаги ми оказваше, особено когато не я разбирах и чувствах, а дълбоко знаех, че е там. Благодаря ти. Пак ще се срещнем.
На Л.К.
