За раните, които не знаем, че ги има

Понякога има рани, които не знаеш, че същестуват. Ей там си стоят, без никого да притесняват. Докато в един момент не те пронижат и разбираш, че ги има. Нещо просто ги бодва и те се отварят и започват да кървят и да болят. Странно е някак. Тя и кръвта вода не става, казват. Ала е странно как може нещо, с което си се примирил да те заболи в даден момент. Някакъв такъв един на пръв поглед никакъв дори. И ето нещо от някъде те дърпа и хоп, открива това неприятно чувство. Изплакваш го в няколко сълзи и го оставяш да си потлее. Докато се развтвори в Тишина и не спре да напомня за Себе си. И отново не се скрие в оново примирението, от което е дошло. 

Blooming

This feeling when you're letting go everything that holds you back and you begin your blooming. 

Чувства в черно - бяло

Обожавам черно - бялата фотография. Тя придава истинност на Чувствата. Показва я. Не можеш да я скриеш в лъжа. Истинността просто остава по Себе си.

Когато една снимка е цветна можеш да се разсееш от цвета на очите, от яркостта на дрехата, от това дали има червенина на лицето, или гънка някъде. 

А когато снимката е черно - бяла  ти я приемаш такава, каквато е. 

С всичкото й. Цялата. Без да се замисляш над тези детайли. 

Фокусът ти е върху това, което виждаш в чистата му форма. 

Кара те да се замислиш по-дълбоко. 

Жегва те директно и остро. 

И те разтърсва там, където трябва… на всички сетива… и нива.