"Прощавам ти, защото те обичах."
Това ме накара да се замисля. Над нещо конкретно. Над някого конкретно. Над този, който някога, ако можех щях да изтрия от Живота си. Наскоро ме подсетиха за него. За този период, който бе прекалено отдавна. В един друг живот. Преди много повече от десет лета. Преди едни други Любови, Фрагменти, Сценарии и други приключения. И се замислих след толкова много време, което е изтекло, аз всъщност дали наистина искам да го направя? Дали наистина бих го изтрила? Дали все още аз всъщност изпитвам онази омраза към този човек. Омраза, заради всичко, което ми причини. Заради любовта, която изпитах към него, заради унижението и болката, с които той ми отговори. Заради това, че разби сърцето ми със своята параноя, инфантилност и психопатия. Заради това, че наистина го обичах. Защото имах отчаяна нужда да обичам някого. Защото не обичах Себе си достатъчно, та имах нужда да обикна друг. Защото той ми даде най-тежкия урок, който може да бъде даден някому и особено на момиче. Да обича Себе си. Това читателю, е най-тежкият урок. Да се държат с теб като с нищожество, да се държат с теб като с онези с древните професии, но от най - долната класа, да се държат с теб като с отрепка, да се държат с теб просто като с нещо, а ти да даваш обич. Да даващ любов. Да даваш цялото си сърце. И ей така го поднасяш на тепсия. От тези златните. А той го бучи ли, бучи. И ти кървиш, виеш, плачеш и крещиш. Но търпиш, защото обичаш. После търпиш, защото те е страх. Страх те е,че ако го няма, ще си нищо. Сякаш си нещо с него. Дори и миниатюрно. И ужасното внимание, пак е внимание. Сякаш жадуваш за него. Каквото и да е. Тръгваш си от този театър на психопатията и пак се връщаш. Някак си пак се омотаваш в тези невидими окови. И докато се усетиш пак си там. Пак редуваш биполярностите и всяко чудо е за три дни. Понякога и по-малко. Но ти имаш отчаяна нужда да бъдеш обичан. И вярваш в думите, че те обича. По никакъв начин не отричам, че някъде там дълбоко, погребана под целия ужас и извращение тупти една любов. Такава, каквото се е показала в началото. И те е подлъгала. Тя сигурно е още там. И може би, само може би тя се е показвала всичките пъти, когато те е увещавал да останеш.
Това е една изповед, читателю. Една объркана, отблъсната и дълго премисляна изповед. Отлежала е в дълбокото на Подсъзнанието. Под всичките вериги и заключени врати. Под всеки опит за Прошка. Под всеки ужас, когато го видя или усетя. Под всеки страх, който тупти в мен.
Това е една изповед, която като много други неща, освен хубавото вино е стояла на тъмно, за да може да стигне до хората, които са били в подобна ситуация и да им помогне да простят. На Себе си и на този, който им е дал най-тежкият урок. Това е една отрова, с която с времето човек свиква и се адаптира към нея, мислейки си, че като я игнорира ще изчезне. Усилията да свалиш всичките защитни механизми си заслужават, за да проявиш смелост и да се отърсиш от всичко това с друг поглед и със свободна душа...
Това е една много осъзната изповед. Такава, каквато никога не е била. И с никого. И мисля, че мога най-сетне да кажа, че не бих изтрила тези две години. Защото ти ми даде най-трудния урок. И затова ти прощавам.
