На прясно окосена трева в слънчев ден,
Тя носи в очите си цвета на небето в буреносен ден,
По душа наистина е Вятър,
А от нея струи поезия.
С всяка своя стъпка сутрин пише нов стих,
Все още лутащ се между Съня и Реалността.
Тя лесно се трогва и лесно се натъжава от всичко
Светът й идва в повече на моменти, понеже не го разбира.
Далечен е той за нея. Нали е Огнен и огънят мирен не стои.
А вятърът в нея я тласка да покорява върхове високи...
Дълго се взирам в нея и мислено си напомням
Колко всъщност прилича на мен...
Броди през непознати земи и морета в мислите си, отвеяна.
Мечтае да плава с параход по облаците и вятърът й все да е попътен.
Да бъде като онези интересни жени, които ги има в нейната книга.
Понякога дълго мълчи, но аз разплитам нейните мълчаливости
И палто от мъгли си ушивам, за да мога от Света да я скрия.
На С.
