"Повярвали във есенните феи,
дори не ни е нужен сал.
Сърцето накъдето ни отвее,
а после пътят ще ни води сам. "
Пътят всеки сам ще го намери дълбоко в дълбините на преминаващата Есен. И само този, който би могъл сърцето свое да отвори и очите свои да закрие, ще достигне до портите на Есенния бал. Било нарочно или ненадейно. Защото Есента остава. Винаги остава за разлика от Лятото. "То никога не идва, а само преминава", както бе казал някой поетично.
Седя някак с празнина, която се опитвам да запълня в жизнения си календар и се чудя кога премина сезонът на младежките луди мечти и дойде времето да се пременим за Есенния бал. О, чакайте. Вече закъснявам! Закъснявам, като Заека, който все си гледа часовника и го повтаря трескаво. Не успях да си ушия подходяща рокля, а пък май и нямам стъклени пантофки, които да изгубя до дванадесет. Но пък нали е сезонът на тиквите и поне каляска мога да си намеря. Но да си призная, чувството е, като да те бутнат на място, в което не се вписваш, ама грам. Сякаш си отишъл с прегърната Зима на плажа, само че не са ти казали, че ще посрещаш Лятото. Или наопаки. Но както винаги, самообладанието трябва да е на ниво и бързо се окопитвам и влизам в своята роля на почетен гост и преминавам като през огледало в походката на кралска особа, която си е пила чаят с Есента през цялото това време. Но никой не казва, какво се крият в нейните листенца мента. И чудя се кога дойде наистина времето за Есенния бал...? И защо не усетих тихите му стъпки по периферията си....
Простете, но... понякога мислите са малко като бурите, които се заформят през сезоните. Някои се въртят една след друга в кръг, други хвърчат наоколо в различни посоки и се докосват леко, от помеждудругото.
