Седя на своя Ръб на света и гледам Луната в пълния си блясък, разголена в най-красивите си одежди без свян. Седя със своята чаша ментов чай, размествайки ментовите листенца по дъното, за да й покажа колко е приказно-прекрасна и си клатя краката по-детски някак... Днес сме потънали в своите дантели от Есенни меланхолии и се приготвяме за суетния ден на Есенния бал... като всяка година преди това и всяка следваща... Днес... Днес сме пуснали демоните си на разходка... Днес сме с табелка почивка на звероукротителните си маски. Днес сме затръшнали вратите на всичко човешко, нечовешко, апатично, емпатично и прочее. Днес.. днес сме просто дантелени по трансцедентно. Разпръснати във Вселената и във всички измерения, които можем да поберем в себе си. Към нас по-късно ще се присъедини и Съдбата, след като пусне своето
писмо до хората, които никога не я разбират и винаги се съмняват в нея. Омръзна й да я упрекват за всичко. Мисля, че и на нея й влияе Есента... Смяната на сезоните става все по-главоломна и главоломна... Някак не я усещаме как минава покрай нас. Дори и Луната се оплака, че й е трудно да смогне на надпреварата по междугалактически. Премествам поглед към света под краката ми и успявам да уловя желанието на едно момче в своя предсмъртен миг, който някога, някога трябваше да изпълни едно предсказание... Само дето никой не бе информирал Оракула, че има промяна в плана...
Но пък и никой не бе предупредил, че Звездите ще започнат да падат една по една и хората ще започнат да си пожелават разни неща в смъртта им... Днес... днес не сме Ние. Днес не сме Ние, както обикновено. Демоните ни са излязли от своите леговища и са тръгнали на своя пир... И те се подготвят за нашия бал, за да могат да изпълнят ролята си подобаващо в цялата Суета...
Седя на своя Ръб на света и се взирам в Луната приказно-прекрасна и в главата ми звучи тази
песен, която се превръща в абсолютен саундтрак на нашата среща...
