Това е една от Онези вечери. С главно "О". От най-прекрасните. От Онези, в които се изгубваш до Безкрай и Цялата Тя е препълнена със срещи. Срещи с теб, срещи с хората, които споделят Вечерите като теб, срещи със София, срещи с някого, на когото посвещаваш Вечерта или среши просто с Вечерта. С тази Специална Вечер. Тази, която е толкова специална Сама по Себе си, че ти се иска да я изпишеш цялата, без да спираш, а не знаеш как да нанижеш множеството мъниста и дантели, които Тя вие. Тази, която е пропита със Себе си и Своята Специалност. Онзи дъх, който не можеш да сбъркаш, когато го вдишаш. Онзи на Недоразцъфнала Пролет и Безкрайно Лято. Онзи, който те изпълва с толкова прекрасни емоции и спомени от малки щастия, които е трудно да не си спомниш. И онези Звезди, които наблюдаваш всеки път, когато вдигнеш поглед към Вечерта и се зачудиш какво ли този път намислят и къде ли ще те отведат и те. Тези, които замислят пъкления ти план за вечерта или рисуват едно от най-големите ти щастия. Вечерите, в които Луната е приказна прекрасна и ти Шепне тихо на Сърцето или се крие зад своето було и се протяга сластно в своите Страсти.
Вечер, в която ти иде да изкрещиш с пълно гърло "Добре дошла, Вечер!" и "Здравей, София!". Вечер, в която не ти се иска да я замениш с нищо на света, било то и за още една като тази. Защото никоя прекрасна Вечер няма своята близначка по усещане. Това е една от онези Вечери, в които обличаме своята Голота и захвърляме своята Суета встрани и тръгваме със своята емоционалност сред големите надвиснали сгради и пустите паркове с някой влюбен на случайна поляна. И усмивката, която не можеш да удавиш до края на Вечерта.
Вечери, от онези, които Сърцето прелива, а Душата ти ликува, защото може да се разхожда свободна наоколо.
Вечер, в която споделяш цялата Вселена, която имаш, но не я изливаш. Вечер, в която искаш да не спираш да говориш и да слушаш Вечерта едновременно, но да искаш да замълчиш за една Полярна Нощ и да гледаш светлините на града. Вечер, в която лекият Ветрец, гали косите ти и разрошва очите й/му, откривайки едно от най-красивите неща в нея или него. Вечер, в която няма как да не се влюбиш. Вечер, в която няма как да не изживееш една от най-големите авантюри, които могат да останат история на живота ти или една от многото, които пазиш в една кутия за обувки, Вечер, в която изпадаш в екстаз само от мириса й и всичките спомени, дантелени откровения и мигове, които ти носи. Вечер, която само да споделяш....
И това не е посвещение на София, макар че бих го нарекла "Едно прекрасно посвещение на СофиЯ", защото тя е жена, която обича да бъде обгрижвана и да бъде кокетничено с нея. Да й бъдат подарявани цветя, да й бъдат посвещавани безброй незапомнени обяснения в Любов, да й бъдат надписвани хиляди валентинки, които ще траят до пладне, да бъде обожествявана и да бъде слагана на пиедестал, както е сложена сега в Центъра й. Пейзажът й там не е от най-очарователните й, но пък сигурно има красива гледка от своя ръб на Света. Тя е винаги там, когато имаш нужда от нея и никога не ропти гласно. Тя е винаги там, за да те прегърне в своите тъмни улици и неосветени паркове, за да те скрие от всичко. Тя е очарование, което ако не поискаш да видиш, не би могъл. Очарование, което малцина заслужават да видят. Очарование, което тя като на рицари, дава позволение да бъдат Избрани. Тя е... СОфиЯ. Жена с различни имена.... Бих й го посветила.... но не е само за нея. Не е само за нейния облик и нейните извивки. Това е посвещение на Вечерите, които искаме да избягаме от нея и Вечерите, които искаме да се изгубим, търсейки, срещайки Себе си, другите, Някого, Никого, случайно, никога неслучайно... било то и по бреговата линия на морето.... Вечер, която не можете да опишете, но знаете защо искам да я изпиша цялата и да я забуля в своя воал на мистичност, откъсната от Дантелените ми откровения... Бих Ви я снимала, но... трябва да я усетите вътре в Себе си....
Това е една от Онези вечери с главно "О".....
