Wednesday, March 25, 2015

Изповед

Съгласен съм да ти купувам цветя. Всеки ден.
Всеки ден от седмицата. За по една усмивка ежедневно.
За да ги оставяш всеки ден на мивката в банята.
Точно срещу огледалото. За да се вглеждаш колко си красива.
Особено рано сутрин с онези разрошени коси, пълни със среднощни приключения
и страстни съблазни между завивките и голото ти тяло.
Ще ти купувам всеки ден цветя, за да се гримираш, докато уханието им те обвива нежно и ти придава най-женственото усещане по най-тънките ти ръбчета.
Ще ги сменяш още преди да е започнало да им личи, че си отиват, за да не губиш най-красивото във себе си. Най-вдъхновяващото.
За онези дни, в които си тананикаш някоя песен, на която не помниш името.
Тайно, много тайно, за да не те чуя, защото мислиш, че не можеш да пееш.
И се срамуваш.... За тези дни ще ти купувам теменужки, за да можеш да се криеш
зад тях, когато те хващам да го правиш.
Когато тръгвам на дълъг път, ще ти оставям незабравки, за да не ме забравяш, докато ме няма и да ме чакаш дълго. Много дълго, защото чакането винаги е една вечност, удавена в приливите на сърцето, което обича.
Когато си, изпълнена с бури и буреносни облаци в себе си, ще ти купувам по едно клонче, за да помниш, че дори и най-крехкият храст издържа на бурята и Слънцето отново изгрява.
Когато си Слънчева, от най-слънчевите, тези, на които Слънцето им е зашито в порите на кожата и бликат светлина и не умеят да се прикрият, ще ти купувам по един слънчоглед и ще те наричам "г-ца Слънчогледова" и това ще разтапя сърцето ти, както се разтапя сладолед в горещия ден, защото ти ще си такава. Огнена. И винаги специална.
Ще ти купувам цветя всеки ден и ще ги оставям за огледалото, точно срещу теб, Тази, която те чака да  я погледнеш. За най-вдъхновяващите моменти, когато не можеш да се наситиш на себе си, понеже от теб струи вдъхновение, което не можеш да озаптиш. За тези дни ще ти подарявам онези по-особените цветя. Които събират цялото вдъхновение в себе си. Но няма да ти издам кои са!
За дните, които не искаш да се погледнеш в огледалото, а само свеждаш поглед към цветята, които си оставила на мивката, ще бъда най-нежен и отзивчив. Ще бъда най-устойчив и ще бъда най-глух за обидите и пренебрежението, което сипеш към Себе си. И дори няма да ти проговарям, докато ти не поискаш. Ще бъда по-мълчалив и от хризантемата на нощното ти шкафче. Ще бъда толкова там да ти вдъхвам увереността, която ти липсва в ден като този, защото си я загубила под леглото и ще ти оставям лилиуми, които да говорят вместо мен.
Но аз няма да ти купувам цветя само, защото имам повод, било то и само Ти. Ще ти купувам цветя и ще ти ги оставям на мивката с огледалото, за да изразя своите най-дълбоки обожание, любов и страст към теб...!

Saturday, March 7, 2015

Мисли като скица

"Tрябва да приемаш загубите,както приемаш и победите. Ще разбереш, че човек не се учи от победите си. От загубите извличаш поука. Една от тях е,че по-приятно е да се печели. От време на време човек губи. Номерът е да не ти стане навик."
"A Good Year", movie by Ridley Scott 

Тъмнина и отново нищо. Празнота. Бездна без капка въдух. И споменът от пропадането. Това е чувстото от загубата, нали? И не само. Онзи момент, когато усещаш, че ти се изплъзва... Сякаш държиш вода между пръстите си или коприна, която нежно се плъзга... Не е приятно, всички знаем. Някои са се родили победители,  други губещи. "The winner takes it all!" Дали? Къща от кибритени клечки-всяка държи всяка -като махнеш една, всичко пропада. Като ефекта на доминото. Злодеите не винаги са нещастни със злочестив край,  героите не винаги получават своя "щастлив край" след завършека на приказката. Ами ако има повече отвъд това, което виждаме? Ами ако всичко е просто една огромна свръхдоза "Лош късмет", взета по погрешка? И злодеите не са злодеи, а просто хора като теб и мен? Копнеещи за своя "щастлив край", но не по общоприето?  Куп навързани неща. И много усилия. Това е онази щипка, която трябва да полагаме неимоверно. Дори и когато не можем. 

Падаш,ставаш и пак продължаваш,нали? Първата крачка е най-трудна. Да се изправиш. А казват,че е като да проходиш. Хората са като малките деца, които се учат да ходят в тези моменти. Макар че като се загледаме в някое дете, изглежда по-лесно, нали? Може би е заради онзи детски ентусиазъм. И отново мисли разпилени. Простете, но просто нахвърлям своите мисли като скица. Без доизпипани щрихи. Не е хубаво да се връщаш назад, казват. Така е, да си затворен в огледална стая е ужасно. Но тогава не виждаш само собстения си образ. А своите грешки, провали и т.н. Все не очарователни неща за мъченика. Но пък от садистична гледна точка... Хех... и такива неща си имаме Oт другата страна на огледалото. От всичко по нещо. Дали? 

"И нека всеки сам да изибира нататък...."  Своята първа крачка от остатъка на Живота. Дали ще бъде напред или назад? Нагоре или надолу? Наляво или надясно? Встрани от пътя или по него? А може би и на място, погълнат от собствените си страхове... Всеки сам решава....