"...защото до сега светът не знай
любов по - чиста и съдба по- клетаот тези на Ромео и Жулиета "
У. Шекспир
"Вървим и днес - Ромео и Жулиета -по общия ни криволичещ път.
Ти същата остана общо взето,
но мен краката вече ме болят."
Венцеслав Кисьов
Понякога се чудя ние жени ли сме, или непораснали момичета? Още ли въздишаме по Шекспир и неговите сладко-горчиви трепетлики ? Или веч сами си търсим Щастието, но не в хотели или там,където мислим, че ще ни удари. А там, където само, само ние и някой друг достига... А именно сърцето... С пълна палитра от свещенност. Още ли се губим в своите Любови, отминали отдавна - някога преди и тичаме сред тях най-подир, вкопчили се в онова чувство в корема, което не искаме да пуснем? Или живеем в мига днес и тук...на максимума на кръвта, която бошуваа ? Още ни се иска да седим до късно... и дори не по детски уж... А да се срещаме със себе си, другите, пък камо ли и със Света... а утре... утре винаги е далеко. Там на сутринта, понякога и непреветлива... а понякога и с усмивка, нарисувана в дъното на чашата с кафе. И все се радваме на онези малките неща... които пък бликат със своя отминал полъх на нашето съзряване... И все сме наивни едни, а толкова превряли всъщност... И клатушкаме се ний между две вселени... Пораснали момичета ли сме, или неизвезани жени ?
