Едно пътуване

Понякога просто искаме да хванем влака и да отпътуваме далеч,далеч... Просто ей така. Само за едното пътуване, само за едната тръпка от действието.. Или просто бягаме от всичко,макар да няма от какво...  Само за онази тръпка да погледнеш през прозореца движещия се пейзаж, едно бездънно до безобразието на синьото небе и облаците от дантелени откровения. Без мисли, без чувства,изпразване навън.
"Едно небе и облаци край мен..." се върти в главата ми. И не спира, и не спира... Меланхолия по ръбчетата на слънчогледови поля. Облечена в меланхолно лилаво. Толкова е лято... А аз продължавам да пътувам... Далеч, по-далеч от всякога дори.... От себе си и свойте своеволия празни с черни оттенъци. По покривите на града все още продължават да се разхождат уличините котараци,а един спомен за странник непознат все още си седи там на онази самотна тераса. И Луната вечe не е кръгла... само сгушена в себе си. Студена е,защото е сама. А може би и страх изпитва тя. Странно е,как, когато си мислим,че страховете свои сме приели и уж преборили сме се дори,а всъщност ужас най-голям изпитваме съвсем. А дори не знаем как да преборим отново всичко това... Може би и Луната днес е такава. Уплашена до своето безобразие. Но пък аз съм тук и й обещах да я закрилям. Но самите нас кой ще закриля?
 Продължително пътуване и то все натам... На някъде без посока и без път... Натам през безкрайните макови поляни...

Тези моменти, които Безкрайността е безкрайна, а Вечността - вечна.

„Най-тихо е, когато някой си отива. 

Дъждът е с аромат на липов цвят. 

Забравата е продължение на синьо. 

Забравата е дълъг, много дълъг път. “

Селвер

Понякога, просто понякога...

когато дъждът не спира да вали.

Онези моменти, когато слушаме

падащите капки от другата страна

на прозореца, заслушани.

Да, именно това.

И моментите, когато

сме точно при тях под нечия стряха.

Тези моменти, когато всичко е всичко.

Когато всичко се слива в едно и Безкрайността е Безкрайна.

А Вечността – вечна.

В сърцето на Бурята...

И всичко е толкова спокойно всъщност като в Покой.

Моментите, в които сме Ние,

в които сме само Аз и Ти,

в които сте Вие, в които са Те,

в които съм Аз.

Моментите, в които мислите се реят

и Музата е муза сама на себе си.

И усмихва се нежно на Забравата в най – буреносния й вид.

Загубата е тежка, казват.

И пътят е нелек.

Но кой иска да забравя, като може да помни?

Хора, лица, места, емоции, чувства, мирис на липа...

И едни аквамаринови очи.

Не тъжно. Никога не е.

Дори и в най – тъжните моменти,

когато изливаме своята Тъга. 

Синьо е. Без Меланхолия.

А всъщност със.

Нежно е до безобразието на уличните лампи по време на проливен дъжд.

 И емоцията, която с думи не можем да изразим.

С вкус на липов чай.

Дълбоко е, та чак  безгласно като в ехото на града...

The Darkness in Me

So what?

If I take off the mask

Would you take me as I am?

So broken to pieces

That I can’t even see my own face?

Without a heart once be

Without a trust

In the men-worthed?

Would you love me

If you see how ugly am I

Inside the everything?

Although the tenderness

I still keep from letting me down?

Would you be so patient

To fix me again

Even the hopeless

In me?

Would you be until the End

When everything’s falling apart?

Even my own mentality?

Would you save my sane

From becoming insane?

Would you just be there

In my darkest hours

Even when I hate myself?

Would you stand up and fight?

Even for nothing but The  Only  Me?

Would  you?

Безименно, а всъщност толкова много

За жената, която ме отгледа,

Когато най –святата отсъстваше,

За жената,която с обич ме дари,

За жената, която в нежност ме сподавяше,

За жената, чийто „бащин дом” бе нейният единствен

Със сйлупените две липи отпред, чийто мирис

Навяваха ми вкъщи

И свитите една в друга улички

Със своите китни премени.

За жената, която винаги бе до мен,

За жената, която не ме остави да падна от еламазената кула

И в траур да забуля душата си.

За жената с аквамаринените очи.

За жената и нейния неспирен огън!

За жената с несломимия дух!

Почивай в мир!

На М.Д.