За Новото

Още една Нова година се търкулна към Многото години към Реката на Миналото. Отнесе я водата и нея и хайде дойде редът на Новата. На Началото, което всички чакаме и за което тръпнем. Всеки с надежда в сърцето, че ще донесе по-добри неща, по - щастливи мигове, повече благоденствие и мир. Просто пò с положителен знак. Към хубавото. Че нещо много се изморихме все да не ни е нещо наред, нали? Изморихме се все да тънем в Тъгата, изморихме се все да ни е лошо, изморихме се все нещо да не ни е наред, изморихме все да се осланяме на Съмнанието, а не на Вярата - в Себе си, в някого, в нещо… в каквото и да е. В по - доброто. Ей така дори, да се поразнообразим. Че не може все да е облачно. Трябва и дъга и светлина да се появяват от време на време, нали. 

Началата са интересно нещо. Всеки различно ги приема. Аз тази година някак си се сгуших в Тишината. Заедно посрешнахме Новото на по чаша чай и с най - голямо удоволствие мълчахме. Мълчахме и направихме място на Спокойствието, което бе дълго чакан гост. За да може и то заедно с мен да посрешне всяка трудност, която се задава по Пътя. Всеки има моментите си. Моите са като един аранжимент на пиано. Със своя мелодичност и повторение, които могат да те отведат до сътоянието на мир, което дълго си търсил и чакал… И просто чакам да се случа. С всичкото ми. Този път без Парадоксалността, която ме съпътства по сетивата. Нея я оставих в онази стая с табелка "Строго забранено".  Просто Време за една Промяна, защото без Промяна нищо не се променя. Колкото и да го чертаеш на ум и да си го намисляш при всичките падащи звезди и отместени стрелки на часовника. 

Много разпиляности за една Нова година, на която умишлено й липсва Равносметката. Защото този път я оставих да не се случи, да не се осъзнае, а просто да се наслади на пътя, който продължава да се ниже. 

Пожелавам и на Вас, драги читатели, да си откриете това, което Ви е на душата през тези триста и много дни, да спрете да ги броите, да чувствате повече как спира дъхът Ви от възхищение и красота, да бъде по - добра за Вас или просто пò - да си я назовете такава, от каквато имате нужда да бъде. И просто да бъде. Днес е първият ден, който всъщност е още един като много други. И не е важно дали започвате от понеделник или от вдруги ден. Важното е да намерите Началото си и да го поставите. Но също и да не се отказвате от Продължението… Защото Средата понякога е най - важното и прекрасно нещо, което може да Ви се случи.  

За От другата страна на Огледалото

За годините на Колелото на Времето, за нанизите на нишките на Съдбата, за музите, които ненадейно се появяват и толкова ненадейно изчезват от Живота ни, за дантелените чувства, които се къдрят по ръбовете на възприятията… За тях мисля днес и за тях пиша днес. За мечтите, които се появяват като нужда на Същността да се прояви. За Щастието да бъдем Себе си и много други, докато четем и се пренасяме в друг Свят, в друго място, в друго завъртане на това прословутото колело, за което споменах по-рано. За техни Величества Музата и Читателя, без които литературата сама по Себе си в нито едно направление нямаше да същестува. За Вдъхновението, което идва от неочаквани места и хора - пламъкът, който гори и не стихва, когато има какво да го въодушевява и насърчава. За Страстта - храната на сърцето и душата. За думите, които се редят в тях, за да лекуват, докосват, изгарят, пронизват, обгръщат, прелъстяват, обладават, размечтават, разтърсват, пронизват, закърпват, усмихват, доставят уют и въобще цялата гама от сетива и чувства, които едно същество може да изпита само, докато чете. Докато чете, сгушен в Себе си, докато чете, докато пътува, докато живее, докато страда, докато обича и иска да сподели това необяснимо за Света чувство, за което всъщност толкова много е възпявано и писано, докато много други…

За една конкретна стъпка днес си мисля, която бе предшествана с много "не"-та, невярвания в Себе си, откази, страх и въпреки това огромната жажда и порив на една мечта да се осъществи. За приготволенията. За срещата на От другата страна на  Огледалото. Като струя вдъхновение, като израз на Любов към Себе си, като Страст, която те хвърля в ритъма на танца и не ти дава да спреш да танцуваш, докато имаш какво да кажеш, да почувстваш и споделиш със света, като вътрешен свят, като отражение на нас самите, когато се погледнем, като това да гледаш някого и да виждаш Себе си като половина от цялост. Като страдание, което става с една шепа по-леко, но с шепа, която всъщност е толкова важно да стигне до другите туптящи сърца, за да могат да припознаят Себе си, да разберат, че не са сами в това, което чувстват, за да полекуват душата си и Щастието да се намести в тях. 

Преди време някой ми каза, че понякога си чисти раните на душата с моите думи. Толкова, толкова диво зарадва моята поетична и леко егоцентрична душа - това да бъдеш признат, оценен, почетен и още повече да разбереш, че всичко това не са само слова към Себе си, ами наистина помагат на този, който чете всичко това, което се е изнизало като една дантела, като едн ред плетка от ръката на Времето. Това вдъхва сили да продължиш. Да вървиш, да чувстваш, да споделяш, да омагьосваш със своята магия. 

Пожелавам да почувствате своята магия, която носите в Себе си, да я споделите със Света, защото той наистина се нуждае от повече вълшебни хора, които вярват в поне шест неща преди закуска и вярват, че могат. Просто да могат. 

Защото монетата, която се върти, винаги има две страни, както и Огледалото…  

Благодаря ти, читетлю, че се отби днес да прочетеш това, което имах да споделя.

За раните, които не знаем, че ги има

Понякога има рани, които не знаеш, че същестуват. Ей там си стоят, без никого да притесняват. Докато в един момент не те пронижат и разбираш, че ги има. Нещо просто ги бодва и те се отварят и започват да кървят и да болят. Странно е някак. Тя и кръвта вода не става, казват. Ала е странно как може нещо, с което си се примирил да те заболи в даден момент. Някакъв такъв един на пръв поглед никакъв дори. И ето нещо от някъде те дърпа и хоп, открива това неприятно чувство. Изплакваш го в няколко сълзи и го оставяш да си потлее. Докато се развтвори в Тишина и не спре да напомня за Себе си. И отново не се скрие в оново примирението, от което е дошло. 

Blooming

This feeling when you're letting go everything that holds you back and you begin your blooming. 

Чувства в черно - бяло

Обожавам черно - бялата фотография. Тя придава истинност на Чувствата. Показва я. Не можеш да я скриеш в лъжа. Истинността просто остава по Себе си.

Когато една снимка е цветна можеш да се разсееш от цвета на очите, от яркостта на дрехата, от това дали има червенина на лицето, или гънка някъде. 

А когато снимката е черно - бяла  ти я приемаш такава, каквато е. 

С всичкото й. Цялата. Без да се замисляш над тези детайли. 

Фокусът ти е върху това, което виждаш в чистата му форма. 

Кара те да се замислиш по-дълбоко. 

Жегва те директно и остро. 

И те разтърсва там, където трябва… на всички сетива… и нива. 

За Есента, потапянето в Себе си и разместването на земните пластове

Есента отново ме заставя да погледна в Себе си. Да се потопя по-надълбоко в своите пластове. В онези, които умело съм погребала надолу. Есента изравя онези неудобни истини за Нас, от които бягаме, понякога и цял живот. Изправя Страховете и Тревножностите ни пред нас и ни кара да ги погледнем в очите. Разсъблича ни от всичките ни Преструвки, котстюми и маски. Оставя ни по Неудобност, Свян и Себе си. И някак не ни дава да сведем поглед настрани, за да можем отново да се отречем. 

Обичам Есените. Заобичах ги с годините. Показаха ми нейната красота и не само, защото природата сменя своята премяна с друга. А защото, се научих да се потапям в нея. Да се изваждам от своя автопилот на битовизми и точно тези Преструвки, за които пиша днес. Да се освобождавам от чувството да угодя на всички и да вляза в калъпа, в който някой някога е направил за мен. Да счупя тези окови, които толккова години ги махам и слагам. Да погледна отвъд хоризонта, който се вижда от прозореца ми. И всяка Есен си мечтая всичко това да може да остане по-дълго, за да си намеря силата и да се освободя от всичко това веднъж завинаги. 

Тази Есен всичко това е много по-силно, по-дълбоко. Есенното море е забушувало в невиждана до сега буря. Размества всички пясъчни пластове по своите дъна в От другата страна на огледалото. Седя на една от буните, с леко мокри краища на дрехите си и гледам този Спектакъл, който се разплита пред очите ми. В далечината се чуват гларусите, които се опитват да устоят на въздушните течения и да намерят своя бряг по света широк. Наблюдавам всичко това, потопена в точно този миг и се чудя дали можем да пренaредим звездите, които са били в момента ни раждане? Можем ли да променим Себе си, дори и това да не се хареса на майстора, който ни е направил калъпа, в който пасваме идеално по неговите рабирания и стандарти? Ами ако най - накрая изберем Себе си?

За Септември

Какво да кажа за Септември? И той изведнъж пристъпи на прага и го прекоси безцеремонно. И той като Май носи дъжда със себе си, но и студа. Косите му са руси все още, а кожата му е със мургав загар, събрала цялото Лято във себе си, за да може да го пусне отново заедно с онзи пътуващ цигански керван… Очите му са толкова дълбоко сини, колкото и дъждовните облаци, които пуска навсякъде с дъха си. 

Какво да кажа за него? И той посяда за почивка на масата ми и пие чай, за да отдъхне. В последните си слънчеви дни приютява последните прелетни птици, за да може да ги срещне отново с Лятото. Мъглите му са изтъкани от въздишките на влюбените, разхождащи се по постлания от него килим от сухи листа.

Какво друго да кажа за Септември, освен, че отново е пристигнал за Есенния бал по Вселенски и тръпне да срещне своето Ново Начало за годината.