Струните на Душата ти

Когато чуеш нещо познато, 

Което подръпва струните на Душата ти. 

Онези най-Правилните и Съкровените. 

Онези, които докосват Душата ти. 

Карат я в да вибрира с честотата на Любовта. 

На Любовта към Себе си. 

Понасяш се в танц със Теб.

Понасяш се в танц, който сякаш трае Хиляди години. 

И от Дълбините си спомняш. 

Спомняш си всички минали Животи.

Спомняш си всички минали Несгоди.

Спомняш си всички минали Страхове.

Спомняш си всички минали моменти на Смелост.

Спомняш си всички минали Спирания на Дъха. 

Във всеки един Трепет на Сърцето. 

Във всеки един Конвулс на Дробовете. 

Спомняш си всички минали Любови. 

И си спомняш Най- Голямата. 

Тази към Самия Себе си. 

Към Душата, която носиш с Теб.

От зараждането на Вечността. 

Обгръщаш я като стар скъп приятел. 

Вдъхваш я с цялото си Същество. 

И някак тази Любов те преобразява. 

В най-Прекрасното и Чудесно, което си Ти. 

Лято й е

Синьо й е на душата - 

Да погълне безкрайното море, което се слива в едно с небето.

Зелено й е на душата -
Да прекосява безкрайни планини, гори и поляни.

Жълто й е на душата -
Да обхожда и тича по многобройни плажове под жаркото Слънце.

Лилаво й е на душата -
Да посреща изгревите след безсънните нощи.

Червено й е на душата-
за да изпраща и такива дни с огнени залези.

Лято й е на душата, щуро дете!
Това я тревожи в този бетонен град...
Разстоянието от тук до Свободата! 

Тя

Тя ли?

Тя  ухае на дъжд и сълзи,

На прясно окосена трева в слънчев ден,

Тя носи в очите си цвета на небето в буреносен ден,

По душа наистина е Вятър,

А от нея струи поезия. 

С всяка своя стъпка сутрин пише нов стих,

Все още лутащ се между Съня и Реалността.

Тя лесно се трогва и лесно се натъжава от всичко

Светът й идва в повече на моменти, понеже не го разбира.

Далечен е той за нея. Нали е Огнен и огънят мирен не стои.

А вятърът в нея я тласка да покорява върхове високи...

Дълго се взирам в нея и мислено си напомням

Колко всъщност прилича на мен...

Броди през непознати земи и морета в мислите си, отвеяна. 

Мечтае да плава с параход по облаците и вятърът й все да е попътен.

Да бъде като онези интересни жени, които ги има в нейната книга. 

Понякога дълго мълчи, но аз разплитам нейните мълчаливости

И палто от мъгли си ушивам, за да мога от Света да я скрия. 

                                                                                                                                            

                                                                                                                                                            На С.

Миг от Вечността

 

Мога да се взирам цяла Вечност 

В  цветовете на овощните дървета. 

Мога да живея вечно в този един единствен миг 

Преди листата да се разлистят в предверието на Пролетта. 

Да усещам уханието, от което са направени дробовете ми,

 Нежността на венчелисчетата, с която е изтъкана кожата ми.

И внезапно вятър повейва и донася онова тъй познато чувство...

Ти ли си това?

Март плаче

Март не е на Себе си,

Плаче тихо вече месец…

Тъгува по зимните преспи навярно.

Не можа да се срещне с Февруари -

Нейната несбъдната любов.

Но може би в левия ъгъл на окото й

Все още грее онзи лъч светлина,

Който ще огрее слънчево цветята,

Ще цъфнат в приказка на Пролетта

И Март отново ще прошепне на Февруари

Колко много го е чакала…