Есента по вселенски

Есента е от онези моменти, в които трябва, всъщност даже е необходимо да си навън всяка минута, докато Слънцето не се е завило в зимния си кожух и не се е оттеглило на заслужена почивка. Да тичаш, да четеш, да се губиш, дa се влюбваш, да откриваш и да попиваш всеки последен слънчев лъч, докато утре вече е потънало в облачни дъждове. От онези най-дълбоките. Които те карат опасно да се вгледаш в себе си.
Сухите листа ме научиха, че са още един начин да украсим сърцата си. Да седнем под дърво в слънчев есенен ден, да заровим пръсти в шумата, да миришем дълго листата и да си спомняме.  И да случваме. Себе си.

Които все ги мразиш и псуваш на ум, тези, които те приковават за леглото в натоварен ден... Трябва да бъдеш навън. За да имаш слънце в себе си за всеки от онези дни и моменти. За да можеш винаги да откриваш светлината в мрака си. Дори когато да изглежда бездънно безнадеждно.