"Повярвали във есенните феи,
дори не ни е нужен сал.
Сърцето накъдето ни отвее,
а после пътят ще ни води сам. "
Пътят всеки сам ще го намери дълбоко в дълбините на преминаващата Есен. И само този, който би могъл сърцето свое да отвори и очите свои да закрие, ще достигне до портите на Есенния бал. Било нарочно или ненадейно. Защото Есента остава. Винаги остава за разлика от Лятото. "То никога не идва, а само преминава", както бе казал някой поетично.
Седя някак с празнина, която се опитвам да запълня в жизнения си календар и се чудя кога премина сезонът на младежките луди мечти и дойде времето да се пременим за Есенния бал. О, чакайте. Вече закъснявам! Закъснявам, като Заека, който все си гледа часовника и го повтаря трескаво. Не успях да си ушия подходяща рокля, а пък май и нямам стъклени пантофки, които да изгубя до дванадесет. Но пък нали е сезонът на тиквите и поне каляска мога да си намеря. Но да си призная, чувството е, като да те бутнат на място, в което не се вписваш, ама грам. Сякаш си отишъл с прегърната Зима на плажа, само че не са ти казали, че ще посрещаш Лятото. Или наопаки. Но както винаги, самообладанието трябва да е на ниво и бързо се окопитвам и влизам в своята роля на почетен гост и преминавам като през огледало в походката на кралска особа, която си е пила чаят с Есента през цялото това време. Но никой не казва, какво се крият в нейните листенца мента. И чудя се кога дойде наистина времето за Есенния бал...? И защо не усетих тихите му стъпки по периферията си....
Простете, но... понякога мислите са малко като бурите, които се заформят през сезоните. Някои се въртят една след друга в кръг, други хвърчат наоколо в различни посоки и се докосват леко, от помеждудругото.
Да бъде всичко , както преди !
ReplyDeleteЗвучи като думи на магьосник.
Възможно ли е? - попита хилаво гласче.
душата като вързано куче се тегли
а тялото като синджир я държи
Но случва се някога да хукне свободна
макар да е охлузила врат и да я боли
На къде тича ли ?
Препуска по стари , изветрели следи,
препуска натам , където била си и ти
и пълни дробовете с молекулите "минало",
нераздухани , прикрили се между камъчета
и пожълтели треви.
Но винаги всичко приключва
със удар във нищото,
в една осезаема , но невидима ,
по кратка дори от минутка ,
по къса дори от следа,
резница от времето ,
в която Съдбата,
свърши си нещото ,
стана ,
вдигна си гащите ,
дръпна въженцито и
пусна вода ;)
Не се кахъри , просто ми е забавно :(
PS "Сякаш си отишъл с прегърната Зима на плажа"
Да не би да си сменила пола ?
За любителите на женската красота като мен ,
тази мисъл е просто потресаваща ;)
Сезоните тичат, препускат. Както и мислите понякога. Лутат се без посока дори. Завъртиш се в танц и накрая усещаш как не само ти, не само обстановката около теб, но и времето се върти като пумпал "там-ти-ри-там-там" с една скучна, но набиваща се в съзнанието, мелодия. "Миналото" си остава една незаключена врата, през която винаги можем да надникнем с едното око, ей така, за малко. Да почерпим малко Вдъхновение, малко Меланхолия, малко Страст, малко Съдба и малко и за някоя и друга жена. :))) Като последната винаги си знае работата, макар и много проклинана била да е тя. Но пък някои са малко, вършат работа набързо и хайде, по пътя, пък останалото, до където доплува през канала ;). Други остават за повече, който с каквото може. Ние (някои от човеците) с думи и други познати на човечеството похвати като чувства от платонично естество.
ReplyDeleteКакто винаги, много двусмислени и объркващи послеслови.
Хаха, за щастие, колкото и да е забавна тази шега, не, не съм изменила на дивата си женска природа. Тези неща ги оставам на други, които имат по-сериозни дилеми да решават със Себе си.