Поредната Меланхолия и поредният сив ден. Буреносните облаци са се скупчили над мен и се канят да ме превалят със събуждането ми. Есента напомня ми за себе си. Пристига. А аз така не я искам. Още плача по своята Пролет и по бушуващото си море. Още намирам песъчинки морска сол в косите си, а тя иска за сухи листа да копнея. Стой, постой още малко Лято. Не бързай да си ходиш. Догодина е далече, а още не съм оплела ръкавиците си от пухени мечти. Празно е, а уж прелива дори. Ето даже цепнатините на прозореца протекоха. И птичия вой заглъхва отново. На юг се отправя, нали? Към вечното Лято да пее и оставя нас клетите килим от есенни багри да течем.
Поредната глухота в тълпата от писъци.
No comments:
Post a Comment