Един петък преди 13 години и много изтърколени дни след това…Това е първият качен
пост тук. Първото споделено откровение със Света. И още 224 така… Чак сега се замислих кога беше Началото. Преди колко много нанизи на Времето. С всичките колебания, свян, страх дали ще се хареса, има ли смисъл и т.н. тази Същност се разкри и проима свое пространство. Навън извън разпиляните тетрадки, хвърчащи листове, файлове из хиляди папки на компютъра, записки на телефона ми и какво ли още не. Отвъд От другата страна на Огледалото, таванските покриви и среднощните разговори. Хукна по виртуалния свят и срещна много хора, много струни на душите им, много чувства за разплитане. Макар и всъщност те да срещнаха него. Без лица, без имена, само очи да четат и сърца да попиват. Числа, които отчитаха преглеждания от цял свят, чудейки се откъде идват и защо ли. И тук таме някой коментар оставен в бележка под линия. Вдъхновението понякога, виждате не спира, тупти, вихри се и бълва нови и нови дантели на страниците на този блог, а друг път никакво го няма с месеци, години дори. И въпреки От другата страна на Огледалото не се покрива с прах и не потъва в забрава. Започва да мъждука, докато не засияе отново. И така като Морето на приливи и отливи го кара. Понякога думите пресъхват, защото всичките са изказани вече и няма какво друго, нали. А друг път не спират да тичат една през друга на белия фон. И стигат. Винаги стигат там, където са желани, където са нужни. Дори и сред бурните корабокрушения на Морските вълци и земните недра, където спят Диамантените сърца. Където Онези нощи с главно О донасят мелодията на джаз от някъде, а Залезите са безкрайни. Където всичко се крие зад най - огнените коси, които си виждал и не само. Където Душата има нужда от лек да нанесе така желания мехлем на раните й или да отмори крилата й след поредния полет.
И така, драги ми читателю, ти, който оставаш незнаен за мен и загадка дори, благодаря ти, че продължаваш да посещаваш този свят и да намираш това, което докосва най - съкровеното в теб. Защото докосва и мен, когато споделям с теб своите размисли странни и виждам твоите отпечатъци, че си минал от тук. И отново се връщаш към този Пристан след безрбойните си пътешествия.
Не спирам да благодаря и на хората, заради, които този блог се сбъдна. Те си знаят кои са и винаги ще знаят колко дълбока е Благодарността ми към тях и тяхната подкрепа и насърчаване да покажа Себе си пред света, макар и да е само една малка частица от Вселената, която нося в Себе си. Но нали знаете, обичам хора пълни със смисъл. Такива, които имат малки вселени в себе си…
