Ей така, от Нищото изведнъж и както обикновено, се появяваш Ти.
Непроменен, застинал във Времето.
Разминаваме се на тротоара, ти потънал в своите мисли, аз скрита зад слънчевите очила. Колкото е Едно премигване.
И точно това премигване ми доказва, че не съм се превърнала в камък и че Лунната кула, не ме е изстудила.
Изведнъж през вените ми премина силен импулс, който сгря цялото ми Тяло и накара Сърцето ми да затупти.
После всичко отмина и се върна към Нормалното.
И понеже е Май, а Люляците все още цъфтят, някак наистина ми стана щастливо.
Някак почувствах отново.
Май 2019. Ехо, достигнало до Юли.
За хубаво или беда,
ReplyDeleteпонякога се случва миналото,
да жилне някого като пчела.