Равносметка 2018 или Преборване на Заключени врати

Връщам се към Зимните разпиляности и задължителната Равносметка, съпътстваща всяка година. Сърцето ми е оковано с тиктащия пулс на Времето. Връщам бързо лентата назад, както връщаме кадрите на стариите видео касети и задълбавам. Дълбоко. В хубавите и лошите неща. Във всички онези мигове, които белязват със сладко горчивия си привкус и онези, които ни белязват за цял Живот. Като двете страни на една монета, потопена в черно - бял филм. В кафето ми плуват ледове, като душата, която скита навън в тази безропотно студена Зима, само че без сняг. Сигурно изкачва Витоша някъде там.. Мисля си какво ли ознавачат птиците, накацали жицата по стените на чашата ми. На къде ли ще ме отведе това през Новата година. Защото всичко е една Равносметка, нали разбирате..

За тази поредна година с игра на Нумерология, с лето 2018 - то... с подготовката за една Още По-добра и някак вече Истинската Година, мога да изпратя тази с голямо удоволствие и трепет, защото тя бе Година на много дълбочини и тъмнина, които оставят своите неизлечими следи. Но пък те от Своята страна, довеждат до онези заключени врати, които се заклеваме пред Себе си, че никога няма да отворим. И точно в тези моменти се замисляме дали всъщност не е по-добре да ги отворим и вместо да държим демоните си на каишка да влезем през тези врати и да се заключим с тях, за да ги преборим в тъмниците на съзнанието ни. Пък после... каквото ще да става. Нали все казват, че след всеки Мрак, идва Светлина и след всеки дъжд, Слънце. Пък Слънцето е животоспасяващо за мен. Нали съм и аз едно Пролетно цвете, изтъкано от горски самодиви, среднощни танци и много други, а във вените ми тече кафе, не кръв. И все такива поетичнни лиричности.
И като всяка Равносметка, зная,че звучи като всяка Друга Предходна и омръзва до Пръсване на очните дъна, но... нали си е Моя.. И затова смело влизам през ето тази заключена врата!

Разпиляности

Ако Глухарчето беше соната, 

която можеше да се съблича

Като тялото на гола жена,

щеше да бъде любимата ми..

Море вътре в мен

Морето е вътре в мен, морето бушува в мен
Солта е косите ми, пясъкът е в очите ми.
И даже не жули, нали съм изтъкана
От морска пяна и вълшебства.

Не мога без него, прости ми,
Пресъхването не е по моята част,
Всичко далеч от морето е Провинция,
Която задушава хрилете ми.


И дори да чувам чайките и гларусите в големия град,
Все търся морето между сградите
И мисля си, какво ли се объркаха пък тези,
Че сбъркаха пътя с големите градски мечти...

Дори и за ден, дори и за миг,
Морето пак е море, а Лятото..
Е със сърце крайно недостатъчно,
Да издържи цялата тази тегоба.
Нали затова Есента застигна ни по-рано...

А моите молитви за Слънце не могат да бъдат чути,
Щом морето пресъхва и рибите изплуват навън,
Далеч от брега ни и Залезите в синьо...

На Лятото му трябва само една шапка

На Лятото му трябва само една шапка
И една торба на рамо,
Колкото да събере всичките си преживявания,
Дори сандали не му трябват,
Нали ще ги хвърли там на плажа,
За да тича босо като невръстно дете.
Или ще ходи още по-босо и мърляво като Хъкълбери Фин
Ще върши своите пакости,
Защото какво друго може да провокира едно Лято,
Освен това и невъобразимата жажда за приключения и една свобода без граници...

Април

Април ми е дълбоката пролука
Между Май и Лятото.
Пролет ли е всъщност, или не съвсем?
Промъква се на пръсти някак,
Сякаш носи в себе си
Откраднати сезони по отминали копнежи.

Лунно откровение

Лунно ми е.. 
И нищо повече.
Това събира всичко в себе си.
Цялата Вселена от думи,
Поднесени в една Съдба, изписана в длан.

От много Вечери насам не помня,
Кога за последно видях Най-Първата Луна
И обикнах я с Най-Последната.
Онази Луна, в която се удавяш
И не смееш да извърнеш поглед.
И я съзерцаваш с най-скъпото си вътре в теб.
Без дори да знаеш що Любов е.
Или пък любиш страстно,
Или да разлюбваш със скъсано сърце.
Да обгръщаш Ръбовете си с Нежност..

Постой, послушай с мен как Вятъра свисти.
Не, недей да поглеждаш през прозореца навън.
Може да се стреснеш колко е високо тук горе.
От моята Кула срещу Луната.
Аз гледам я всяка вечер.
През всичките й Осем Луни.
И усешам я през всичките й ноти,
Които упражнява някакси на сън.

Благодаря ти, страннико,
Че отби се тази нощ тук при мен.
Самотно ми е малко в тази Кула
Сред Звездното небе.
Прегръшам своите Пегаси,
Когато Мъчното прелее
И поглеждам отново към Луната.
Но друго е да усетиш друг мечтател.
Малко сме, казват, броиме се на пръсти.
Предполагам, че и затова затвори ме тук горе.
Да може да ме съхрани такава.
Някак Вечна.
Но нали и в златна клетка,
Птицата остава в клетка.
А вече ми е много тясно тук.
Само Делници нахлуват
През моя люк след Корабокрушение.

И знаеш ли, страннико,
Някой ден ще разбия всичките
Хиляди врати
И ще пребродя всичките
Хиляди стаи,
И ще вляза в най-забранената,
За да мога отново да поема своята
Глътка въздух
И да спомня своето име.

"— Как се казваш? — каза най-после Сърнето. Какъв мек, сладък глас имаше то!

„Ах, да знаех само!“ — помисли си бедната Алиса и отговори тъжно:"