(Зимни разпиляности)
Декември е от онези месеци, в
които се потапяш в постоянна неизбежна Равносметка, която идва от Самосебе си с
неоновата си табелка, която не те отставя на мира, докато не я започнеш.
Или коледната треска с престорен алтруизъм.
Хората се разделят на два вида
- на тези, които приветстват снега с разтворени обятия, мятайки се от скачалото
на Витоша и ходещи боси през
снега до някоя чешма, високо в планините или на такива, на които им замръзват
пръстите до вкоченясване, докато бягат от мислите си и се опитват да ги
запишат, за да не ги изгубят сред хората.
Прибира ми се в алтернативна
реалност. Една такава с алтернативно вкъщи - от тези, в които бягаш в мислите
си като "save place" или иначе казано "убежище". Вкъщи,
където Тишината е Тишина и те посреща на входа, без нищо да иска и само ти
подава една чаша с хималайски чай, с който да се сгушиш, обгърнат в любимия си
огромен пуловер, до прозореца, докато навън в нощта се стеле снегът на парцали.
Като в истинска Зима, без цялата Меланхолия и неотиваност на теб. Само и
единствено взиране в падащия сняг и пукота на дърва, който винаги е съпътстван
от онази мека топлина. Мисля си, че в този Сезон мога да бъда затворена, докато
не дойде Пролетта. Като мечките, които спят зимен сън. Вижте, на тях им отива
Зимата. Ама нали я проспиват...И не си мислят радиоактивни мисли за пълна
изолация.
В тези мигове се чудя къде ли е
отпътувало Слънцето. Надали е с Луната, тя спи в другата стая и сънува
среднощни прелюдии към балове с маски. Дали е тръгнало на околосветско пътешествеие
в търсене на алтернативното ми вкъщи, за да се скрие с мен през Зимата?
Мисля, че и то има нужда от своята доза "почивка", в която да не губи
съня си по лунни момичета и да положи глава в скута ми, докато аз пия своя
хималайски чай, който хем обожавам, хем дълбоко не харесвам. Двойствеността и
Противоположностите тук в От другата страна на Огледалото са на почит и вървят
ръка за ръка, откакто Светът светувал там.. Но това е Начало на една друга
История.
Улавям се, че докато се взирам
в падащия сняг, си позволявам да зазвучи от далече като ехо "Let it
Snow" в изпълнения на Frank Sinatra, без дори да усетя Коледния привкус,
който обикновено съпътства песента. Но някак протяжно звучи. Сякаш времето
почти е готово да спре. За миг. Където Мигът е цяла Вечност.
Грабвам палтото си, увивам
шала около врата си и излизам навън. Снегът е застинал, падайки. Сякаш ме чака
отново да се превърна в малко момиче, което го гледа с най-светлите си детски
очи, на които е способно. Всичко тръпне отново да се хвърля в снега и да правя
снежни ангели. А като дете им виках пеперуди. И да си представям, че
снегът е едно безкрайно море, в което плувам, защото ми стига до гърдите. Като
си малък всичко е огромно. Особено Зимата. Тя губи своя обем и дължина. И
облива всичко. До ръба на Безкрая, където започва Пролетта.
Зареждам се със своите хапчета "Пролет" за тъмни
дни чак до края на Зимата. Иначе как ли ще я карам, когато запилея ключа си от
своето Убежище? Навън е толкова студено. Не обичам да ми е студено… А Зимата не ми отива.
