Боядисай ме такава, каквато ме искаш.
Нарисувай ме такава, каквато ме виждаш.
Напиши ме таква, каквато ме мечтаеш,
Усети ме такава, каквато мога да бъда.
Но никога, никога не ме прави по свое образ и подобие.
Извади ме от предишните страници.
Заведи ме в огнени поля по залез.
Улови ми вятър, който да играе в косата ми.
Подари ми слънце в скута, докато мечтая.
Забрави ме в гори вековни.
Копней ме в окото на глухарче.
Разказвай ме в сапунени мехури.
Изсвири ме във всяка нота.
Но приеми ме дива, дива, дива...
Дива като лова на вълците.
Дива като полета на орела в небето,
Дива като котешкия нрав.
Дива...дива като себе си...
Но никога, никога не ме опитомявай.
Кажи ми първо ,какво означава това?
ReplyDeleteНима очакваш всеки път ,
да мятам подире ти ласо ,
и ти да се мяташ безумно ,
докато то безжалостно ти спира кръвта?
Не виждам смисъл да го правя.
Понякога , да кажем хронично
доверието надмогва страха
тогава Ще се приближиш ,
ти помниш езикът ми , дори и дланта.
Ще се приближиш и почти необяснимо защо ,
ще ме допуснеш до най-нежните си и интимни места
и смирено глава ще положиш във скута ми ,
досущ както мойта ,
смирено поляга на твоите бедра.
След туй постепенно аз ще изстина,
червеното ще посивее и ще се превърне в скала.
Ти също , вече свободна ще се слееш с дъжда
и буйна , енергично подскачаща ,
ще поемеш надолу по склона ,
към свойта любима морска страна.
Това е нещо старо.
ReplyDeleteТпва е нещо към някого другиго.
Това нещо, което в себе си таях
И блуждаеше да излезе навън.
Нещо, което чак сега успях да събера всичките думи и да го напиша.
Успях да ги извадя от рошавите си коси в необятността на пролетното утро
И да ги измисля от босите си студени нозе.
Ти казваш ще се видим пак някъде, някога, някак....
Аз казвам може би по залез слънце
По онези планински склонове високи.
Там, където планината среща морето,
За да мога после да си ида дива, дива, дива.
Каквато и дойдох.