Многоточия

Имам много многоточия във вените си,

Такива, които тръпнат в очакване.

В очакване да ги отнесеш с утрото на своето море. 

Да ги завъртиш в полетата на гларусите

И после ненадейно да ги захвърлиш в разбиващите се вълни,

Където сирени ще ги отнесат на дълбоко. 

Имам много многоточия във вените си, 

Едни такива безкрайно неизказани

И вечно мечтаещи по цели дни и нощи. 

Такива едни, потапящи се в късни утрини,

Погалени от обедни лъчи и посрещнати от късни звезди.

Имам много многоточия във вените си, 

Пулсиращи в изсъхнала трева в средата на Лятото,

Въргалящи се във влюбени усмивки и прехапани страсти...

И да ги любиш, любиш, любиш докато не изтъркаш тази дума

От пошлото й значение в речника си... 

Имам много многоточия във вените си, 

Безкрайно неизречени в нотите на петолинието, 

Което излиза от върха на пръстите ти по зазоряване... 

Откровения от Ръба на Света и нашите демони

Седя на своя Ръб на света и гледам Луната в пълния си блясък, разголена в най-красивите си одежди без свян. Седя със своята чаша ментов чай, размествайки ментовите листенца по дъното, за да й покажа колко е приказно-прекрасна и си клатя краката по-детски някак... Днес сме потънали в своите дантели от Есенни меланхолии и се приготвяме за суетния ден на Есенния бал... като всяка година преди това и всяка следваща... Днес... Днес сме пуснали демоните си на разходка... Днес сме с табелка почивка на звероукротителните си маски. Днес сме затръшнали вратите на всичко човешко, нечовешко, апатично, емпатично и прочее. Днес.. днес сме просто дантелени по трансцедентно. Разпръснати във Вселената и във всички измерения, които можем да поберем в себе си. Към нас по-късно ще се присъедини и Съдбата, след като пусне своето писмо до хората, които никога не я разбират и винаги се съмняват в нея. Омръзна й да я упрекват за всичко. Мисля, че и на нея й влияе Есента... Смяната на сезоните става все по-главоломна и главоломна... Някак не я усещаме как минава покрай нас. Дори и Луната се оплака, че й е трудно да смогне на надпреварата по междугалактически. Премествам поглед към света под краката ми и успявам да уловя желанието на едно момче в своя предсмъртен миг, който някога, някога трябваше да изпълни едно предсказание... Само дето никой не бе информирал Оракула, че има промяна в плана... Но пък и никой не бе предупредил, че Звездите ще започнат да падат една по една и хората ще започнат да си пожелават разни неща в смъртта им... Днес... днес не сме Ние. Днес не сме Ние, както обикновено. Демоните ни са излязли от своите леговища и са тръгнали на своя пир...  И те се подготвят за нашия бал, за да могат да изпълнят ролята си подобаващо в цялата Суета...
Седя на своя Ръб на света и се взирам в Луната приказно-прекрасна и в главата ми звучи тази песен, която се превръща в абсолютен саундтрак на нашата среща...

За сутрините и чашата с кафе, което никога не свършва в своето бездъние...

За сутрините и чашата с кафе, което никога не свършва в своето бездъние... За сродните души и Любовта по междугалактически... За Абстрактностите и Същинските.... За утринните ни усмивки в най-съкровените ни дъна.... За дъното на чашата с кафе, където се крие всичко....
Поредното възхваляване може би на поредната утрин с аромата на сънища и Нов Ден, който крие своите усмивки зад ъгъла. За мелодиите, които струните на душата сами свирят... За сетивата, които пируват, докато се давят в наслада... За всички тези малки прекрасни моменти, които не струват нищо, а всъщност са едно всичко. За сънените усмивки, които се обличат в сънената интонация на гласа, който се опитва да си проправи път в Света... понякога с вчерашна дата, защото още Спи с Нощта. За обожанието, в което се прегръщаме сами Себе си, защото никой друг понякога не ни е нужен, за да сме Цели и Влюбени.... За огледалните образи, които виждаме всяка утрин в банята, докато оставяме букет цветя.... за тези, които ни гледат понякога, оплетени в своите сънища, за тези, които ни гледат начумерено отсреща, защото сме ги събудили прекалено рано, за тези, които са бродили много и далеч цяла Нощ из земи, незнайни и дълго, дълго са се връщали към дома.... за всички тези безкрайни образи, които срещаме всеки ден, понякога и по няколко пъти на ден.... За всички Нас, които живеят в Нашите Сутрини... Сутрините, които са само за Нас, понякога и отдадени с чест да бъдат споделени с някого...

За поредното Утро, което споделяме с всичките си Специалности, Мечти,Сънливости, Страхове, които още не сме преборили, Незавладяни ширини и много други, таящи се на дъното на чашата с кафе....

Морето-една безкрайна любовна афера

Морето "ме гледа със синя усмивка"....  Даааа....! Най-накрая онова бленувано щастие по върха на пръстите, които усещат горещия пясък и вятърните черти на лицето, които докосват соления въздух... Една необятност, която липсваше толкова много време... Не поетично, не особено лирично, но откровено от дълбините на блуждаещата душа, търсеща незримото от ръба на някой пристан.....
Моментът, който искаш да обгърнеш необятното море с всичкото си, което имаш и да не го пускаш да си тръгне. Завинаги да остане в теб с всичките си вълнения, отливи, приливи и бури... Когато искаш да запечаташ в съзнанието си гледката на уникалната мозайка от камъчета, които морето е наредила по свой вкус... моментът, в който би взел всичките със себе си, ако можеше без да ги развалиш.... Усещането за един вечен безкрай в опънатите въжета на делника горчив. Усещането за море, което никой не може да ти отнеме и няма право да ти отнеме. Детските писъци по плажа, които често не разбираме, майките, които вглъбени в децата си, викат подир тях, музиката, която се носи от бара като далечно ехо, включващо се в песента на морските вълни и гларусите, чайките в небето....всичко това, дори за миг не бих заменила дори и за най-голямото богатство на света...Защото това е най-голямото богатство! Усещането за море вътре в теб, особено, когато си при него, а не просто блян...
Бягството от хората, винаги е предпочитана дестинация, зная... далеч, далеч от хорската суета и гротеска... Само ти и морето и никой друг... Това е най-големия и отчаян стремеж, който рядко постигаме... Това вече е едно по-висше усещане за море вътре в нас. Усещането за свобода, докато гледаме птиците в небето как летят, устремени в своя унисон... И просто звукът на морето и нищо друго... Една безкрайна любовна афера, която никой не може да ти я отнеме...

Една от Онези вечери с главно "О"

Това е една от Онези вечери. С главно "О". От най-прекрасните. От Онези, в които се изгубваш до Безкрай и Цялата Тя е препълнена със срещи. Срещи с теб, срещи с хората, които споделят Вечерите като теб, срещи със София, срещи с някого, на когото посвещаваш Вечерта или среши просто с Вечерта. С тази Специална Вечер. Тази, която е толкова специална Сама по Себе си, че ти се иска да я изпишеш цялата, без да спираш, а не знаеш как да нанижеш множеството мъниста и дантели, които Тя вие. Тази, която е пропита със Себе си и Своята Специалност. Онзи дъх, който не можеш да сбъркаш, когато го вдишаш. Онзи на Недоразцъфнала Пролет и Безкрайно Лято. Онзи, който те изпълва с толкова прекрасни емоции и спомени от малки щастия, които е трудно да не си спомниш. И онези Звезди, които наблюдаваш всеки път, когато вдигнеш поглед към Вечерта и се зачудиш какво ли този път намислят и къде ли ще те отведат и те. Тези, които замислят пъкления ти план за вечерта или рисуват едно от най-големите ти щастия. Вечерите, в които Луната е приказна прекрасна и ти Шепне тихо на Сърцето или се крие зад своето було и се протяга сластно в своите Страсти.
Вечер, в която ти иде да изкрещиш с пълно гърло "Добре дошла, Вечер!" и "Здравей, София!". Вечер, в която не ти се иска да я замениш с нищо на света, било то и за още една като тази. Защото никоя прекрасна Вечер няма своята близначка по усещане. Това е една от онези Вечери, в които обличаме своята Голота и захвърляме своята Суета встрани и тръгваме със своята емоционалност сред големите надвиснали сгради и пустите паркове с някой влюбен на случайна поляна. И усмивката, която не можеш да удавиш до края на Вечерта.
Вечери, от онези, които Сърцето прелива, а Душата ти ликува, защото може да се разхожда свободна наоколо.
Вечер, в която споделяш цялата Вселена, която имаш, но не я изливаш. Вечер, в която искаш да не спираш да говориш и да слушаш Вечерта едновременно, но да искаш да замълчиш за една Полярна Нощ и да гледаш светлините на града. Вечер, в която лекият Ветрец, гали косите ти и разрошва очите й/му, откривайки едно от най-красивите неща в нея или него. Вечер, в която няма как да не се влюбиш. Вечер, в която няма как да не изживееш една от най-големите авантюри, които могат да останат история на живота ти или една от многото, които пазиш в една кутия за обувки, Вечер, в която изпадаш в екстаз само от мириса й и всичките спомени, дантелени откровения и мигове, които ти носи. Вечер, която само да споделяш....

И това не е посвещение на София, макар че бих го нарекла "Едно прекрасно посвещение на СофиЯ", защото тя е жена, която обича да бъде обгрижвана и да бъде кокетничено с нея. Да й бъдат подарявани цветя, да й бъдат посвещавани безброй незапомнени обяснения в Любов, да й бъдат надписвани хиляди валентинки, които ще траят до пладне, да бъде обожествявана и да бъде слагана на пиедестал, както е сложена сега в Центъра й. Пейзажът й там не е от най-очарователните й, но пък сигурно има красива гледка от своя ръб на Света. Тя е винаги там, когато имаш нужда от нея и никога не ропти гласно. Тя е винаги там, за да те прегърне в своите тъмни улици и неосветени паркове, за да те скрие от всичко. Тя е очарование, което ако не поискаш да видиш, не би могъл. Очарование, което малцина заслужават да видят. Очарование, което тя като на рицари, дава позволение да бъдат Избрани. Тя е... СОфиЯ. Жена с различни имена.... Бих й го посветила.... но не е само за нея. Не е само за нейния облик и нейните извивки. Това е посвещение на Вечерите, които искаме да избягаме от нея и Вечерите, които искаме да се изгубим, търсейки, срещайки Себе си, другите, Някого, Никого, случайно, никога неслучайно... било то и по бреговата линия на морето....  Вечер, която не можете да опишете, но знаете защо искам да я изпиша цялата и да я забуля в своя воал на мистичност, откъсната от Дантелените ми откровения... Бих Ви я снимала, но... трябва  да я усетите вътре в Себе си....

Това е една от Онези вечери с главно "О".....

Изповед

Съгласен съм да ти купувам цветя. Всеки ден.
Всеки ден от седмицата. За по една усмивка ежедневно.
За да ги оставяш всеки ден на мивката в банята.
Точно срещу огледалото. За да се вглеждаш колко си красива.
Особено рано сутрин с онези разрошени коси, пълни със среднощни приключения
и страстни съблазни между завивките и голото ти тяло.
Ще ти купувам всеки ден цветя, за да се гримираш, докато уханието им те обвива нежно и ти придава най-женственото усещане по най-тънките ти ръбчета.
Ще ги сменяш още преди да е започнало да им личи, че си отиват, за да не губиш най-красивото във себе си. Най-вдъхновяващото.
За онези дни, в които си тананикаш някоя песен, на която не помниш името.
Тайно, много тайно, за да не те чуя, защото мислиш, че не можеш да пееш.
И се срамуваш.... За тези дни ще ти купувам теменужки, за да можеш да се криеш
зад тях, когато те хващам да го правиш.
Когато тръгвам на дълъг път, ще ти оставям незабравки, за да не ме забравяш, докато ме няма и да ме чакаш дълго. Много дълго, защото чакането винаги е една вечност, удавена в приливите на сърцето, което обича.
Когато си, изпълнена с бури и буреносни облаци в себе си, ще ти купувам по едно клонче, за да помниш, че дори и най-крехкият храст издържа на бурята и Слънцето отново изгрява.
Когато си Слънчева, от най-слънчевите, тези, на които Слънцето им е зашито в порите на кожата и бликат светлина и не умеят да се прикрият, ще ти купувам по един слънчоглед и ще те наричам "г-ца Слънчогледова" и това ще разтапя сърцето ти, както се разтапя сладолед в горещия ден, защото ти ще си такава. Огнена. И винаги специална.
Ще ти купувам цветя всеки ден и ще ги оставям за огледалото, точно срещу теб, Тази, която те чака да  я погледнеш. За най-вдъхновяващите моменти, когато не можеш да се наситиш на себе си, понеже от теб струи вдъхновение, което не можеш да озаптиш. За тези дни ще ти подарявам онези по-особените цветя. Които събират цялото вдъхновение в себе си. Но няма да ти издам кои са!
За дните, които не искаш да се погледнеш в огледалото, а само свеждаш поглед към цветята, които си оставила на мивката, ще бъда най-нежен и отзивчив. Ще бъда най-устойчив и ще бъда най-глух за обидите и пренебрежението, което сипеш към Себе си. И дори няма да ти проговарям, докато ти не поискаш. Ще бъда по-мълчалив и от хризантемата на нощното ти шкафче. Ще бъда толкова там да ти вдъхвам увереността, която ти липсва в ден като този, защото си я загубила под леглото и ще ти оставям лилиуми, които да говорят вместо мен.
Но аз няма да ти купувам цветя само, защото имам повод, било то и само Ти. Ще ти купувам цветя и ще ти ги оставям на мивката с огледалото, за да изразя своите най-дълбоки обожание, любов и страст към теб...!

Мисли като скица

"Tрябва да приемаш загубите,както приемаш и победите. Ще разбереш, че човек не се учи от победите си. От загубите извличаш поука. Една от тях е,че по-приятно е да се печели. От време на време човек губи. Номерът е да не ти стане навик."
"A Good Year", movie by Ridley Scott 

Тъмнина и отново нищо. Празнота. Бездна без капка въдух. И споменът от пропадането. Това е чувстото от загубата, нали? И не само. Онзи момент, когато усещаш, че ти се изплъзва... Сякаш държиш вода между пръстите си или коприна, която нежно се плъзга... Не е приятно, всички знаем. Някои са се родили победители,  други губещи. "The winner takes it all!" Дали? Къща от кибритени клечки-всяка държи всяка -като махнеш една, всичко пропада. Като ефекта на доминото. Злодеите не винаги са нещастни със злочестив край,  героите не винаги получават своя "щастлив край" след завършека на приказката. Ами ако има повече отвъд това, което виждаме? Ами ако всичко е просто една огромна свръхдоза "Лош късмет", взета по погрешка? И злодеите не са злодеи, а просто хора като теб и мен? Копнеещи за своя "щастлив край", но не по общоприето?  Куп навързани неща. И много усилия. Това е онази щипка, която трябва да полагаме неимоверно. Дори и когато не можем. 

Падаш,ставаш и пак продължаваш,нали? Първата крачка е най-трудна. Да се изправиш. А казват,че е като да проходиш. Хората са като малките деца, които се учат да ходят в тези моменти. Макар че като се загледаме в някое дете, изглежда по-лесно, нали? Може би е заради онзи детски ентусиазъм. И отново мисли разпилени. Простете, но просто нахвърлям своите мисли като скица. Без доизпипани щрихи. Не е хубаво да се връщаш назад, казват. Така е, да си затворен в огледална стая е ужасно. Но тогава не виждаш само собстения си образ. А своите грешки, провали и т.н. Все не очарователни неща за мъченика. Но пък от садистична гледна точка... Хех... и такива неща си имаме Oт другата страна на огледалото. От всичко по нещо. Дали? 

"И нека всеки сам да изибира нататък...."  Своята първа крачка от остатъка на Живота. Дали ще бъде напред или назад? Нагоре или надолу? Наляво или надясно? Встрани от пътя или по него? А може би и на място, погълнат от собствените си страхове... Всеки сам решава.... 

Най-огнените коси

Защото всичко се крие в най-огнените коси.... 

В сърцето, което не стихва-бушува, тупти 

И не спира да твори своя Слънчев ден 

В Непробудни облачни дни. 

Защото всичко се крие в най-огнените коси... 

Онези от най - буйните и огнени 

С преплетени къдръци. 

И много, много импулсивност 

По ръба на своята чувствителност 

С привкус на пожар от изгарящи страсти.... 

Защото всичко се крие в най-огнените коси, 

Които си виждал... 

А зад нейните ангелски очи, 

Винаги се крие Дяволът в най-голямата си прелест. 

Защото в най-огнените коси, 

Винаги се намира Раят с дивата си страна.