(Не)признание

Искам да ти кажа,че беше прав...
За много,много неща....
Но не това е важното....
Искам да ти кажа,че беше прав.
За Тях...
За Тези, които презирах...
За Тези, с които ме сравняваше...
За Тези, които мъчни ти бяха....
За Тези, които живееха в Твоето сърце...

Тогава не разбирах, не исках и да чуя...
Но ти знаеш,че моята Огнена Женска природа
Не би позволила това...
А Младешката Любов е ревнива и страстна...
И все толкова Самовлюбена....
А Младостта нали не прощава лесно...
И всеки прави много безсмислици и неправилности...
Но в това й е чарът нали...

А аз не искам да ти казвам всичко това.
Нали моята Гордост си е една такава Горда
И все толкова Права уж...
Но ти знаеш, моята Самовлюбеност
Във всичките й нюанси...
И аз няма да ти кажа,че беше прав,
Защото го знаеш, а моята Стихия
Е по-малка от твоята Егоцентричност
И удоволствието да те признаят
В онази правота...
Която винаги била е там...

Но ти не си прав....
Не тогава...
Не сега....
Не и за това минало...

Женското сърце ранимо е...
Когато става дума за любов...
И Други.

Но тайничко ще ти го прошепна
Под ключа на Заспалото Его:

"Ти беше прав..."

Едно пътуване посока Лято недостатъчно

Всичко се крие в червените оттенъци на едни коси,
Тези от най - буйните и огнени с преплетени къдръци
И много, много импулсивност.
С една керемидена сграда,
Леко розавееща
На фона на Среднощния град.
Онзи, който много вдъхновява,
А небето му е наситено с птици.
От онези, които ги чуваш в утрото на Юли,
От онези, които ги ругаеш на криво,
След бурната Нощ на много наздравици, джамбета - китари
И много недостатъчност.

Морето винаги е една далечност,
Някъде там в синевата,
А пясъкът е един праг,
Който не смеем да напуснем
Без стон, без вопъл.
Без някого. Без нас.
Русалките не спят,
По средадата на пристанище.
Рибарите далеч са,
А те са само сън.

Пътят е дългата максима  на Целта.
А Целта е безпътна, бездомна.
Няма мечти, а само планове.
Няма Любов, а само оправдания.
Чайките отлетяха на Юг
Да търсят други, много различни от тях...
От тези, които обичат най-много.
И до край.

За последен път оставам,
Оставам тук.
Далеч.
В безкрайността
В утро С дъх на море...

А Лятото винаги е със сърце недостатъчно...

Вдъхновяващо

"Обичам хора, пълни със смисъл. Такива, че когато ги погледнеш, не знаеш какво да очакваш. Ходещи загадки. Парадокси. Такива, които имат малки вселени в себе си и могат да накарат кръвта ти да кипне само с един поглед. Или да замръзне. Такива, в чиито очи се крият много истини, стига да можеш да ги видиш. Хора, мисълта за които не те оставя да спиш нощем. Които карат сърцето ти да бие светкавично, макар и да не знаеш защо точно. Обичам ги. Светът има нужда от повече като тях, защото, нека си признаем - няма по-отегчаващо и често срещано нещо от това да си просто скучен. И сив...."

Автор: Анонимен 

Вдъхновение, което тече във вените и кара душата да танцува,разпръсквайки своята сила навред. Малките неща, които правят Животът прекрасен, трупайки се едно след друго, превърщайки се в Големите неща, които не позволяват на Душата да се сломи.