Когато искам

Когато искам да избягам,

Когато искам да се скрия,

Когато искам да поплача,

Когато искам да крещя,

Когато искам да раздирам,

Когато искам да разкъсвам

До кръв дори

Когато искам да вършея

Във вихър страстен, необуздан

Когато искам да се любя,

Когато искам да се смея,

Когато искам да мечтая,

Когато искам да се усмихвам,

Заплетена в Чар неустоим...

Когато искам....

Бъди до мен,

Макар и отвъд

Бетонната стена

На мойто отрицание

Тъй свято.

На хората, които не заслужавам,

На околните, които не ме разбират,

На сърцата разбити не нарочно дори,

На приятелите, които ме търпят такава,

На читателите, които си губят времето с този блог,

И на мен самата, когато дори и аз не се понасям на моменти,

Благодаря! 

С дъх на море

С дъх на море

И спомени в морско синьо и зелено

Цветова гама в интерлюдия на страстите

Писък последен на гларус прелитащ  и примеси детство

От кули пясъчни и блянове по опашка някога била

Вятър в косите и сол на кристали в очите меланхолни.

Как ще запомня Лятото ме питат..

Лято като Лято...

Красиво, необуздано, жарко...

С дъх на море....

С много смях   на парцали и шепи пясък ,

С купища миди по забравените кътчета на душата ми,

С безкрай усмивки до дъното на самото море,

Със слънчогледи в разгара и слънце за продан,

С една връхлетяла любов от минал сезон

С пътувания безчет и дози в импулсивност.

С дъх на море...

Във вихъра на пролетната ми страст незабравена.

Иде Есен и помен по есенна любов си правим

Дори и в средата на Жаркостта от Лято,

А Тя чука на вратата вече...

Време е нали да се сбогуваме вече

И да отпратим моряшките лодки

С едно юлско пристанище и едно Лято без край...

Есенен бал

Не обичам Есента
Натъжава моите очи и празни звуци 
По отминали спомени навява ми тя.
Една такава различна
В цветове меланхолични се навлякла 
Сякаш последно днес ще бъде този дъжд.
И залъгва ни даже със своето "циганско лято" нали,
Че е мека и топла дори. 
Бърза ли, бърза все на някъде тя
И задавя ни в свойта самота 
В решетки на прозорците килийни. 
А казват пък, че любов през Есента
По-трайна била. 
Да отворя сърцето си как
Щом хлад лъха от прозореца,
А кал до колене има? 

Меланхолия, ти ли си това?
Пак ли от ъгъла надничаш? 
И пакости пораждаш в хорските души?
Ела, не се срамувай. 
Не тъжи. 
Красива си днес. 
По-красива и от вчера дори. 
Но утре ще си погрозняла. 
Но пък ще си помъдряла 
И бръчиците чар дори ще ти придават.
Не се мръщи, красива си, нали!
В свойта утринна премяна 
На свойте меланхолични багри,
Откраднати от палитрата на Есента. 
И ухаеш на сълзи от облачни очи измити,
Но си боса! Как така?!
Нима прокъса своите обувки,
За да дойдеш чак до тук?
Изчакай. Старата върба отново проплаква
И сандали от клонки ти плете. 

Постой така. Не тръгвай още. 
Зимата далеч е там,
А ти си изморена, знам.
И пребродила си земи далечни нали
И песни тихи си пяла на плачещите деца,
Които в шумата се гмурват до здрач. 
Ето, сгуши се. Аз ще те топля.
Не обичам Есента, но... 
Довела те е тя до тук. 
И Есенен бал се готви скоро, нали!
Ах, колко съм разсеяна дори!
Наближава, а аз още 
С лятната си премяна седя
И оплаквам Лятото в кристали.
Иде бал! Иде бал! 
Нека разнесем новината 
Навред и нашир! 
Нека всеки знае, че 
Скоро Есенен бал се задава! 
Чуй, в Гората вече 
Приготовления дивни се носят
И влюбени млади със стъпките свои
Украса придават.
А ние с теб на бездействие се обричаме.
Но почини си нека,
Път си била до тука.

На феи - орисници отдавна не разчитам

Ни на каляски тиквени и плъхове 
От влажните мазета.
Отивам да се изгубя
В своята ракла на отминали сезони.
Току виж и костюм по-нов
Съм сътворила за Есенния бал.
А, ти почивай, Меланхолия,
Че и теб те чака симфония ураганна
На Страсти и Безумия 
Сред Есенния бал. 

Идващата Есен

Поредната Меланхолия и поредният сив ден. Буреносните облаци са се скупчили над мен и се канят да ме превалят със събуждането ми. Есента напомня ми за себе си. Пристига. А аз така не я искам. Още плача по своята Пролет и по бушуващото си море. Още намирам песъчинки морска сол в косите си, а тя иска за сухи листа да копнея. Стой, постой още малко Лято. Не бързай да си ходиш. Догодина е далече, а още не съм оплела ръкавиците си от пухени мечти. Празно е, а уж прелива дори. Ето даже цепнатините на прозореца протекоха. И птичия вой заглъхва отново. На юг се отправя, нали? Към вечното Лято да пее и оставя нас клетите килим от есенни багри да течем. 

Поредната глухота в тълпата от писъци.