Ровя се назад. Връщам се по стъпките си през реката на Миналото. Смътно се виждат вече, нали Животът е еднопосочна река. Но аз помня. Макар и отдавна да е било. Стъпвам бавно и устремено през водата. Стигам до бреговете й, където се чувствах най-Себе си. В онези години, където фигурираше някой, който помогна това да се сбъдне. Поглеждам към Себе си, но не толкова към Него. Не се връщам за спомена за Него, а за Себе си. За своята Цялост и Искреност. За всичките маски, които разголваше, докато ме събличаше. За Мен самата. В днешно време, маска, ще прозвучи по един по-друг смисъл, никога обмислян от мен, признавам. Наблюдавам това момиче, като нещо непознато. Изучавам я. Сякаш е чужда. От друга Вселена дошла. Проблясват разни усещания за Нея. И думите, които се пораждат при тази дума. "Нея." И при цялата Женственост, която струи. Поглеждам я, после поглеждам в реката и виждам отражението си. Аз ли съм, не съм ли... Замислям се къде отплуваха тези години между Сега и Тогава. Добре, че се пазят Фрагменти от моята Памет.. От моята Страст. Осъзнавам, че някога и Памет имах като име. Осъзнавам, че някога имах много Имена. Вярвам, че ние се раждаме с повече от едно име. С всичките имена, с които ни назовават. И те и ние самите. Може би това е поредната Равносметка около края на поредната година. А мобже би не...
Погледът ми се отправя надалеч по лъкатушещото корито на реката на Живота и дърветата, между които тя минава. На места изглежда почти пресъхнала, а на други е толкова дълбока и буйна. Всичко със своите моменти и сезони ... Ослушвам се. Зимата пристъпва с бавни тихи стъпки, а бялата й дреха се закача по оголените клони. Оставам така за миг. Във времето, в Себе си, в промеждутъка между Есента и Зимата. После се отправям към онова място, което ухае на топъл шоколад, канела и цитруси. Точно, както ухае Зимата. <3
