Отново това сгушване в себе си.
Дълбоко, дълбоко на топло в душата...
Видях я някъде и то за малко.
Колкото за един Есенен бал,
Без предупреждение за Полярни нощи
И зимни приказки, затрупани навън.
Пролетта се отби някак за малко.
Между срамежливото цветче на дървото
И дъжда на Есента,
Лятото прониза се.
Ей така, премина някак набързо.
Без да се отбие. Само прахта му вдишахме.
Прониза ни като болезнен спомен.
И си отиде. Кога, защо и как... Не зная...
Като всичко, което е тук и сега,
Утре го няма. Безвъзвратно нали.
Усмихвах му се нежно.
Всеки ден по няколко пъти.
Докато не изгуби Себе си в реката на Живота.
Отплава с Южните ветрове на топло.
Остана само Неговата сянка горе
Да ни свети като лампа, но без Себе си.
И докато направиш пълна обиколка вътре в теб,
Вече се е изхлузила и тази година
И планетите по междугалактически,
Стопират разни временни Безвремия,
За да можем някак между всичко и нищо,
Да се засилим с най-всичкото си в стената
И да срещнем Себе си в най-лошите си моменти,
За да можем да прегърнем най-добрите си
И да обикнем Себе си с цена
С етикетчето "промяна",
Което при промоция бива сменено на "градация".
Пък при ревизия лиспите заграждаме
С "причинно-следствена връзка".
Така е тук с душата на Земята, мили ми читателю.
И в От другата страна на Огледалото не е по-различно...
Отивам да изпия един чай със Съдбата,
После ще поиграя табла с Кармата,
Докато ми разказва истории от предишни Животи
На по чаша кафе...
