Когато съм малка

Когато съм малка, искам да се заключа

В своята кула от пухени възглавници,
Да се сгуша в завивките и да се мисля за невидима.
Когато съм малка, искам да изчезна
В ъгълчето на окото ти, което ме търси и любопитно наднича.
Да заглъхнат всички езера в глухарчени поляни.
Когато съм малка, искам да легна при чудовищата под леглото ми
И заговорнически да се смея, докато ме търсиш непробудно.

Когато съм малка, искам да се скрия в съня на Сънливия човек,

Преди пясъкът да е изтекъл от джоба му.
Когато съм малка, искам да стана още по-малка
И да се обгърна в маково листо.
Когато съм малка, искам да изсуша всичките думи, 

За да пронижа чувствата, които ме раняват.

Губи ми се...

Губи ми се в слънчеви дни,
В лято със сърце недостатъчно.
В небесни синеви, където времето е илюзия, измислена от боговете.
В препускащи облаци и въображаеми образи.
В мирис на трева и детски жлъчни смехове.
В невинни усмивки и любов на кубчета лед, потапящи се в искри.
Губи ми се в слънчогледови поля, където ти иде да умреш щастлив, прегърнал всичките слънца.
Губи ми се в безкрайни поляни, където да тичам до последен дъх...
Губи ми се отново и отново във всяка една Пролет и всяко едно Лято, защото все са невъзмутимо недостатъчни...

Телеграма

Свободно падане... Прости ми, че все така отбягвам те...  и все така страня...страня от цялата Вулгарност, в която си се оградил... от всичките прегради, които си издигнал за своят вихър от себе си. Прости ми,че вече  не се опитвам да го пробия и да стигна отвъд. Прости ми,че вече не говорим тайни среднощни и че не ме спасяваш от лошите момчета. Прости ми,че не сгушвам всичките ти страхове неизказани в себе си. Прости ми, че светът те среща с други, с други по-различни "нещата от Живота", в които мен ме няма. Прости ми, че по своя път отново съм поела в посока неизвестно с едно голямо приключение на гръб, което признавам, тежи, но е едно слънчево и пълно с бездънни усмивки от щастие. Прости ми, че рядко се обаждам и губя думите си по пътя. Оставям ги, за да намеря пътят обратно като че ли. Свободно падам и аз в заешката дупка, заобиколена от своя падащ хаос. Но вратата не се отваря еднопосочно, когато си само малък или твърде голям. Отваря се двупосочно, а на мен ми омръзна и се изморих да отварям все моята страна и да измислям различни стратегии и да копая тунели до сърцевината ти. И тук вече е мястото за солото, което трябва да продължи след куплета и да изгуби рефрена, защото други думи нямам, с които да довърша тази телеграма.