Обичам Есените. Заобичах ги с годините. Показаха ми нейната красота и не само, защото природата сменя своята премяна с друга. А защото, се научих да се потапям в нея. Да се изваждам от своя автопилот на битовизми и точно тези Преструвки, за които пиша днес. Да се освобождавам от чувството да угодя на всички и да вляза в калъпа, в който някой някога е направил за мен. Да счупя тези окови, които толккова години ги махам и слагам. Да погледна отвъд хоризонта, който се вижда от прозореца ми. И всяка Есен си мечтая всичко това да може да остане по-дълго, за да си намеря силата и да се освободя от всичко това веднъж завинаги.
Тази Есен всичко това е много по-силно, по-дълбоко. Есенното море е забушувало в невиждана до сега буря. Размества всички пясъчни пластове по своите дъна в От другата страна на огледалото. Седя на една от буните, с леко мокри краища на дрехите си и гледам този Спектакъл, който се разплита пред очите ми. В далечината се чуват гларусите, които се опитват да устоят на въздушните течения и да намерят своя бряг по света широк. Наблюдавам всичко това, потопена в точно този миг и се чудя дали можем да пренaредим звездите, които са били в момента ни раждане? Можем ли да променим Себе си, дори и това да не се хареса на майстора, който ни е направил калъпа, в който пасваме идеално по неговите рабирания и стандарти? Ами ако най - накрая изберем Себе си?
