"До последен дъх
До последен зов
До последен миг
Ще съм с теб Любов"
Докато се дереш с пълно гърло на така любимата
песен, осъзнаваш всъщност, че
точно тези думи са зашити за теб. В теб. Осъзнаваш. Спомняш си даже. Че някога
много далече преди тук си ги изрекъл, врекъл си се в тях. И си ги почувствал с
цялото си същество. Както днес. И то не в любовта към човека до себе си, в
човека, произлязъл от теб или въобще към друго човешко същество. Или същество
като цяло. А към самата Любов. Тази с главно "Л". В Нея. В Нея, в цялата й
прелест, в цялото й величие, в цялата й многост, в нейното
"без която не можем" и това, което може да остави в нас, когато си отиде. В Нея. Във всичкото й.
Защото я дишаш, защото я чувстваш, защото е част от теб, във всеки атом на
тялото ти, във всяка молекула и клетка тя тупти и живее. И много често дори я
забравяш, защото си затрупан от всичките чужди представи за Живота и Света.
Спираш да я усещаш, спираш да чуваш и Себе си понякога дори. И посядаш на Ръба
на Света и се замисляш, че всъщност Музиката е затова. Или поне това е една от
причините на същестуване. Музиката, която е за… да те събужда, да те отърства,
да те издърпва в своя вихър и да те осъзнава. Да те изпълва с Тебе си. С нея си.
Да те лекува, да те ранява, да ти напомня, да те разчувства, да разравя, да
изтупва прахта, да вдъхва, да ти показва, да те влюбва, да те разлюбва, да те
намира, да те забравя, да те кара да крещиш, да те кара да пееш с цяло гърло и с
цели душа и сърце.. Да те обича. Защото си се врекъл на Любовта. Да бъде част от
теб в цялото ти същество и ти да бъдеш част от Нея.
Това са струните на сърцето,
които се дърпат от едни дантелени чувства след Полунощ под едни звезди. С още
много думи, които не могат да се намерят, за да бъдат написани и изречени. Но
могат да бъдат почувствани. От всеки, който е бил там, от всеки, който намира
Себе си в това, от всеки, който Музиката го е докоснала, от всеки, който…
просто знае. И го знае някак от Себе си и не се поставя под съмнение. А само под
безусловност към Себе си и Любовта с главно "Л". Докато пееш с цяло гърло тези велики думи, срещаш се с Нея - Любовта. Спомняш си малкия град, в който няма какво да се случи, спомняш си и големия град, който си обикалял, когато е нямало какво друго да направиш, "освен да се влюбиш". Срещате се, казвате си "Довиждане" с всичките, на които си оставил открехнати врати, през които отново да минат. Разменяте си онези съзаклятнически погледи и.. затваряте. Любовта си излиза и песента продължава. Такава, каквато е. А ти със своята надежда продължаваш по Пътя, хванат ръка за ръка с Любовта. Към Себе си и към Нея. После към Света, към хората, на които държиш, към важните същества за Теб, към Живота. И си повтаряш никога повече да не я забравяш.
