Не съм готова да напусна Морето. Не бях готова и тогава. Не разбираш, че не си готов, когато си там. Защото морето те държи в своя "плен" с една тънка бледо синя нишка, която оформя примка около теб. Която те потапя в едно чувство на покой и вълнение едновременно. Не разбираш, че ти липсва, когато си там. Само когато заминеш зад девет планини в десета и пропътуваш стотици километри. Казваш му сбогом, но не го мислиш съвсем.
Гледаш го, знаеш, че ще се върнеш във вкъщи, което е далеч. Но само Умът го знае. Сърцето не. То мисли, че утре пак ще отидеш на този плаж и ще го зърнеш. Слънцето ще те погали нежно, докато си отпива от коктейла, а песента на вълните ще те омае, като морска сирена. В далечината ще чуеш да кънти музиката от бара, който пореден ден редуваш с брега на морето. Ще се почудиш отново къде са гларусите, дали не са се преместили окончателно далеч в града. Но те ще прелетят над теб, само за да те навестят и отново ще отлетят на юг. По на юг. Това е, което дерзае Сърцето, мили ми читателю... Едно море и една синева безкрай...
