Моят отдушник

Моят отдушник съвсем се повреди

Задръсти се с душевни отпадъци

Вентилационната му система

съвсем отиде на кино.

Но нали е отдушник

И само поема ли,поема

Човешката помия

И даже не питат го

Какво ли го мъчи.

Пък и не е от най-разговорливите.

Обича да слуша.

И да раздава съвети много обича.

Винаги за прав си се мисли дори.

Но пък си е мой.

И аз винаги го почиствам,

До колкото мога

И мълча му дори,

За да може и той своето бреме да сподели.

Ала....

Не е от най-разговорливите той.

Но пък винаги е там, когато имам нужда

Да заровя лице в него.

И чудя се как ме търпи

Една такава никаква дори.

Вероятно ме мрази тайно,нали,

Че винаги бягам далече и гоня

Своите ветрове и буреносни облаци.

Но пък аз го обичам с всичко,

Което остана от някога

Нареченото тъй сьрце.

С цялата онази част,

Която отредих му

От една разбита половина.

На П.С.

Нещо лично

Слагам булото на срам.

Отдалечавам се бавно от теб.

Не искам да видиш сълзите ми.

Грешна съм пред теб и мен самата.

Потъвам в изгнание на моята душа.

Загубих те завинаги,дали

И отново на старта се завърнах

Като в онази детска игра

Тъй позната ни даже.

Но днес сме в полето на Живота,

Където Любовта,Приятелството,

Доверието и Болката се преплитат сами.

Грешник сам заяви,че си,

Ала по-грешна от теб самия излязох дори.

Отнесеността отново пагубност доведе ми

И моля се някой ден

Моята грешка тъй погубваща

Да прости твоята половина,

макар и странна дори

И в онзи прситан тъй бленуван

Отново вяра да вложи

И да спомни сърцето,

В какво сме вярвали някога дори.

Прощално

Прости ми,

Но... тръгвам вече...

Тиха,плаха в нощта.

Отново сама...

Прости ми,

Че борих се със сетни сили даже

Борих се... до кръв дори.

А вече... вече и това не ми остана.

Безкръвна е душата ми,

А всъщност дали я има още?

Продадох я...

За един блян,за една мечта.

За теб..

Прости ми,

Надали ще можеш.

Любовта погуби ни

В своя вихър страстен.

Като онези двама

От Дантевия Ад.

Прости ми,

Ще те обичам вечно.

В сърцето си разбито

Ще нося спомена за теб.

За онзи пристан

Тъй желан.

На сън ще идвам пак

В прегръдките ти нежни

Било то и само за нощта.

Прости ми,

Че боли.

Обещах ти нявга

Винаги до теб да бъда.

Ето там в онзи ъгъл краен.

В тъмното да чакам.

Прости ми,

Че крокодилите сами

Разхождат се на яве пак.

И хапят те със зъбите си остри.

Прости ми,

В паднал ангел се превърнах

И от пиедестала се катурнах.

Моя лик отново пак ще дириш

Като самотен странник

В мрака ни  среднощен.

Отново ще бъда онази звезда,

Която казват,че най-ярко свети

На небосвода безплътен.

Но моята светлина не ще

Свети тъй ясно отново.

Прости ми,

Любовта ти предадох.

И от Нея в Тя се превърнах.

Тя, която своя реквизит смени

И в друга роля влезе пак.

Роля на приятел си избрах,

Отказах се от бремето на сценарист.

Прости ми,

Изморих се от този бяг

На съзтезателния хъс.

Изморих се и всичко бе до тук.

Победителят печели всичко.

Наградата ли? Не зная.

Не помня Старта дори.

Прости ми,

Че време е „Сбогом” да си кажеме пак...

Меланхолия

И потънах в себе си. Дълбоко дълбоко. Нейде из дебрите на Океана от разбити мечти. Не е по-различен от другите океани на пръв поглед,но чувството е много по-различно. Понякога дори не става дума за мечти. Понякога просто потъваш в себе си и се затваряш далече зад безброй врати от света и се заслушваш във вътрешната си мелодия. Понякога тя е нежна и лека,понякога тъжна и тежка... а понякога...просто мелодия на душата...

Днес тематика на струните на душата ми е Меланхолията. Бих те казали „Колко тъжно”,нали? А всъщност не е. Меланхолията не е чак толкова лоша. Да, навява тъжни чувства и емоции, но винаги са примесени с още по-голяма сладко-горчива доза красиви спомени, които ни носят наслада по свой начин. Затова пък и е облечена в сива рокля с лилавеещи оттенъци. Пристъпя бавно и елегантно, дори когато по-тъжна е и от мен самата. Тя е неповторимата жена,която бихте нарекли една от „Седемте музи”. Но не съм тръгнала да ви разказвам колко прекрасна е Тя и колко красива облачна усмивка има,а да посвирим на струните на душата. За някои тя е под формата на цигулка,за други – арфа, за трети...каквото им хрумне. При мен никога не е еднакво. Когато стоя на едно място е ден и е в нещо от порядъка на следобед – онзи,най-истинския,в който Слънцето грее най-силно и ме гали със своята слънчева нежност,а когато се обърна вече е Лунна нощ и Звездите ми намигат тайно. Дааа... Малкият принц успя да ме дари от части с възможността да виждам по четирийсет и четири пъти слънчевите залези. Но пък... "Мястото на звездите на небето, както и на цветята в градината, егоистично е от наша страна да ги искаме само за нас..." .  Аз нося звездите в сърцето си и те ме топлят през самотните студени нощи, осветяват пътя ми,когато Слънцето е отплувало вече в дълбок сън.

Не плувам... всичко е тъмно... все едно се носиш в тъмна бездна, но наоколо всичко е вода. не искам и да плувам... Нямам дори и желанието за опит. Нося се просто в пространството и отивам все по-надолу. Спокойно е. Тихо е. Макар и да се чува от нейде мелодия една тъй чувствена дори в мен е тихо. И някак всичко сякаш с душевен мир се изравнява. Далеч от Далечината дори. Само аз и спомените ми... и онази красота – Меланхолията... Здравей отново. За пореден път се срещаме из дебрите на моето сърце. На повърхността Слънцето блести със своите зафирни лъчи, но на мен ми е меланхолично. Още един акорд... още няколко проронени сълзи от умиление...

Недейте да потропвате на вратата. Звънецът е развален,аз съм се скрила толкова дълбоко в себе си,че няма да ви чуя. Оставете бележка една. Обещавам, ще я прочета и даже отговор ще върна. Но до тогава... До нови срещи!

Дъжд

Навън е пусто като в есенен ден,

А уж е Пролет и в сърцата ни...

Дъждът се лее ли, лее...

Толкова ли ни е сърдито Небето?

Нима вече не поглеждаме нагоре към него

А непрестанно сме вперили поглед в земята,

по която вървим?

Нима вече сме изгубени в свойта сивота?

Вали....Вали...Вали...

Послушайте! Спрете за миг!

И се вслушайте...

Подканя ни...

Капки се стичат по лицето ми

И отмива маската,която сама си нарисувах

Чувствам се пречистена....

Молитва за дъжд даже и промълвила не бях

Вали... Вали... Вали...

Хора забързани, хора с чадъри...

Мрачни и тъжни лица навред около мен.

Всеки тича ли,тича да намери подслон от дъжда.

А той само иска да пречисти сърцата ни покварени.

Нима не смеем да обичаме, без да почувстваме болка?

Нима не смеем да погледнем света, без да си рисуваме очи?

Вали... Вали.. Вали...

Самотно се лутам из океана от разбити сърца

И чакам Вятъра да ме развърти под звуците

На гръмотевиците бесни и своя блус да затанцуваме

Сред падащия дъжд....

И нека не спре да вали, за да видим отново лицата си...

Моменти и моменти... или дните, когато се губим в себе си

Има моменти и моменти... има усмивки и усмивки... има болка и болка... Всичко е строго относително. Когато прилагаме един подход към себе си не може да очакваме да подейства и върху другите. Не може да изискваме от другите да греят,когато и ние. Не можем да изтръгнем душата им и да я завлечем в дълбините на вътрешния ни свят и да ги разведем като на екскурзия. Но защо пък не? Нали вече правят Операция от чувства. "Моля и за мен една!" - провикна се още някого в тъмнината. Дълбините са безкрайни,тъмни и влажни... Зависи по кой път поемеш,нали? Но все някъде някога стигаш. Поне така твърдеше Чешарския котарак. А Алиса се скиташе из своята Страна на чудесата самотна... Всеки има своята приказка за възрастни. Нещо, в което да повярваме... Глупави хора, неразбрани хора... 

Не се и учудвам,че Краят се пенсионира и изчезна безследно. Имаме небе от хартия,а хората носят слънчеви очила,защото прожектора горе високо им свети в очите. Отдавна спряхме да виждаме очите си все пак. Даже спряхме да бъдем истински. Сменяме маските си с повод и без повод. Дори само за развлечение. Водим двойнствени игри сами със себе си дори. И после обвиняваме другите в грешка. А после бързи изтриване "егоист" от челата си. Бъркаме се в чуждите животи,понеже нашите ни изглеждат скучни, създаваме си огледален свят в чуждите души,защото така ни изнася понеже не можем да оправим собствената си бъркотия. И това не е още едно ново начало, нали? Не е най - гениалното нещо,което сте чели... не е нищо особено. Сигурно вече съжалявате,че сте си направили труд да го прочетете. Не е особено лирично. Леко прозаично даже. Размисли и страсти в буреносния ми ден. Да и от другата страна на огледалото има такива неща. Заповядайте. Портата е открехната. Надникнете, даже престъпете, ако смеете. Предлагаме голям киносалон,в който може да се настаните удобно и да се насладите на "Фрагменти от Легенда за Страстта", пък ако не ви допада идеята..моля заповядайте в нашата театрална зала.. Днес се разиграва "Трагикомедия една: История за страха и чувствата". И още куп развлечения за вашите хорски души...

"Скалпел!" - монотонно избоботи хирургът... Неонова светлина... И изведнъж всичко угасна. Всичко се разми. И пак потъна... Днес не е успешен ден... Днес печален ден е... Може би поредния...

"Сестра, губим го!" 

Спектакъл от думи

Когато бях на пет, исках да стана много неща. Имах много мечти. Смятах,че всичко е възможно и че чудеса има под всеки камък. И то буквално. Светът ми не беше розав, но бе достатъчно цветен. Още тогава носех своите тъмни очила с цветни стъкла. Имаше от всички цветове на света. Дори черното преобладаваше на моменти. Но тогава имах безрезервната вяра,че всичко се оправя по един или друг начин. Тогава можех да повярвам в пет различни неща преди закуска, без дори да се замисля. И не харесвах дъжда, защото пречеше на детските ми игри. И вярвах, че е лош, защото възрастните не го харесваха и твърдяха, че води до настинка. А, както знаем, болестта не е от най-очарователните неща. И Алиса все още скиташе из нас и търсеше своята заешка дупка. Тогава насилие съществуваше само в детските ми приказки, макар и да знаех, че ходи по света.  Но тогава светът изглеждаше различен.

Впечатлявах се по-лесно от птичките и пчеличките. И да прескачаш рано сутрин терасата, за да храниш кокошките в задния двор с вчерашен хляб ми изглеждаше много забавно. Морето тогава не ме плашеше, а ме милваше нежно по кожата и му се карах, когато разрушава пясъчните ми кули. Гледах си рачета и морски игли в кофичка за пясък и мечтаех за русалки и водни светове. Гледах към Слънцето, без да се крия под чадъра. Тичах боса по горещия пясък и го правех отново и отново, без дори да се замисля да си обуя обувките. Чудех се защо небето плаче, когато аз бях щастлива и го молех да спре да тъжи. Обещавах му, че ще направя така, че да не страда повече, ако спра да правя бели. Тогава светът ми бе прекрасен.

Рисувах, без да имам ясна картина в главата и драсках разни кръгове и плетеници и си представях,че оживяват. После ми наложиха стереотип. Но аз не спрях да мечтая да стана художничка. После открих любовта си към конете. Реших,че като порасна ще стана жокей, за да мога да яздя коне. Тогава ми изглеждаше достатъчна причина. И принцесите не ми изглеждаха надути, а принцовете заблудени. Никога не си зададох въпроса защо Пепеляшка има стъклени пантофки, а Снежанка живее със седем мъже. Задавах си глупави въпроси според възрастните. Защо вълкът винаги трябва да е лош, а не топли любов сътцето му? Защо хората се страхуват от един прост звяр, като го видят, а не му се радват, както аз. Защо не вижат красотата отвъд? Тогава можех да мечтая. И грозната рисунка, направена с любов ми изглежбдаше красива като шедьовър. Тогава бе лесно да мечтаеш. Дори и любовните трепети бяха сладки на вкус. Независимо от реакцията ответна.

И взех, че в един слънчев ден си пожелах да порасна голяма. Тогава мсилех,че е много по-хубаво и интересно. Че кой ме излъга така?! Кой съблече пъстроцветната дреха на детския ми свят и облече го в сивотата на делника им еднообразен? Ужасни възрастни... не трябва да казват на децата, че са прекалено малки. Бързат да пораснат и да погубят красотата в себе си. Едни по-малко, други повече. Аз ли? Аз спасих, колкото се може повече от нея от потъващия кораб. Даже и капитанът ми умря с него. Но сигурно на дъното на Атлантида е по-забавно. От много години обмислям да му пратя писмо в бутилка. Вярвам, че някой ден ще го прочете. Там хората дишат под вода и имат рибешки опашки, които сменят според случая. И само акулите ги притесняват от време на време. Ще трябва да помоля Малкия принц да ми услужи със своя наморник на овцата.

Забравих с времето как се мечтае. Мисля го заложих. За това да пораснеш. Но пък направих нов залог. И малко по – малко започнах  да си спомням. Но вече имам други мечти. Да ходя по Луната с Ян Бибиян не ми изглежда толкова пленително вече. Предпочитам да я водя на маскен бал. 
Днес светът ми е различен, но пък това е още едно не толкова различно въведение. Скучно е, нали? Няма някоя дълбока екзистенциална мисъл, която някой да е казал и да са го сметнали за велик.

Не... само моите мисли разпилени, които мисля да запиша в хаотичните страници на книгата на живота си. Затова пък започвам от една мъничка тетрадка. Средата е готова още преди самото Начало. Малко ми се сърдят, защото са във вечна война, но... Така е при мен. Всичко е разпиляно. Дори моята половинка сърце е на парчета. Тук зная, че ще зададете много въпроси, но... Потърсете Средата. Вярвам, че няма да ви се обиди или откаже да ви разкаже. Даже ще бъде поласкана. А Краят... Той пък потъна в неизвестност. Реши, че животът е претруфена сцена за него и подаде своята оставка. Пенсионира се. Хората му се сториха прекалено сложни с тяхната суета и неразбраност. Но пък обеща, че някой ден...

Е, това е! И до тук с предисловието наше. Надвам се да Ви хареса остатъка от Спектакъла от думи. Но моля, накрая оставете бележчица една с мнение, било то и лошо. Там на последната страница тъй бяла. Обещавам Ви, ще я прочета. Пък даже и поука ще си извлека.

И моля, на влизане, обърнете внимание на табелката

„Предразсъдък  всеки тука оставете!”

Благодаря!

Да те обичам е прекрасно!

Да те обичам е прекрасно!

С всичките ти „не”-та в графата „Разум здрав”

С всичките ти откази на пук в тъмнината

И с онези шепоти безгласни на вой и стон любовен.

A всичките онези гротески и рани животински...

Леле...

Да те обичам е прекрасно!

С цялата вселенска красота

В онази усмивка тъй детска

В дългите зимни вечери

На самотните ни две души.

Да те обичам е прекрасно!

И светът отново пак е цял

И усмивки валят от небесата,

А глухарчета разнасят приказка една

И  тревата пак обгръща ни

Със свойта топлина и пази ни

От лоши думи и прокоби зли.

Да те обичам е прекрасно!

Дори когато вътре в мен болиш

И половинката сърце блуждае

За своята частица цялост.

Дори в нощите тъй пусти,

Когато празна е душата ми,

А леглото ми копнее за твойто тяло.

Да те обичам е прекрасно!

Из старите архиви: Фрагменти от Легенда за Страстта

Обичаше го много. Него... обичаше и звездите, и Луната,нейната няма сестра. Но обич таеше и към другата си сестра – Гората...Онази,която винаги подслон й даваше... Да,тя обичаше...Но чувства  най- жарки лъм Слънцето отправяше тя.

Тя... тя казваше се Тиха.  Тя бе друга / на пук на всички,които ще се сетят нещо едно и даже също/... Душа,която бе овладяна от Хаоса... и Безвремието... Душата й... Тя излъчваше такава красота,дарена й от силата,която бе носила в утробата си. Майката Земя.

Сърцето й самодивско се късаше на парчета... Обичаше го... Ала невярната й природа не й позволяваше... Обичаше го... Но кой... Кой от всички... В един,който бе в много други... Хората са толкова прости,сами по себе си,а толкова сложни в същпото време...  Това някак напомни й за онези далечни приказки, които майка й бе разказвала в детските й години, за сестрите й, в които хора безнадеждно влюбвали се... Нямаше ли една сирена с такава съдба? Не се ли бе превърнала в морска пяна? Да,припомни си... Ала все нещо я теглеше натам... Ах,горката Тиха... Накъде се бе запътила този път? Сред дърветата сякаш без посока броди... Полите на робата й леко се развяваха под ритъма на Вятъра... Той бе тук,усещаше го...

Нима бе забравил тяхната „Легенда за Страстта”? Колко думи бяха изказани, колко песни бяха изпяти на тези пожълтели листа... Ах,колко много.. Той бе там, съзря го сред дърветата. Тиха,плаха тя пристъпи към него. Отдавна не последният път,когато двамата в сънищата се срещ наха.. или на яве бе?

Тук някога те миг на блаженство споделиха и на вечност обрекоха се,дори тя да бе само миг. „Не ме ли помниш веч? Нявга в съня ти не идвах ли тиха?”, попита тя през сълзи,които раздираха самодивското й сърце. Ала той безмълвен остана... Отново сълза се отрони от сърцето. Преди да бе паднала в океана от самотни души Той понечи с ръка да я хване. В миг разтопи се и тя в очите му се появи.  И сякаш своя оазис бе немрил Той... пустинята в душата му бе заменена от остров благ сред небесната шир. Кой бе той ? Човекът с диамантеното сърце... И само едно име се чу от устните му,прошепнато със страст, преди отново да замлъкне: „Елинор...”  Сърцето й отново се сви..Тиха бе наричана с много имена и всички някак й принадлежаха без чужди нея да бъдат. Ала само Той така я наричаше... Или поне т огава... Но това пък бяха отдавнашни времена... Капка от езерото на Живота.. В ръцете му се отпусна тя тиха,спокойна... сякаш дома бе открила. В прегръдка силна той притисна я, сякаш нивга нея д пусне не искаше. Глава кротко на рамото й отпусна. Онзи миг... А песента на птиците сякаш история за тях разказваше. И из цялата гора се разнесе. Сама в себе си се бе затворила, ала открехната порта бе оставила за Него... И повече въпроси не отправи. „Далеч от очите,далеч от сърцето”, дали? Не,тази прокоба тук власт нямаше. И в танц на страст, неугаснала под ритъма, който в душите им лудо биеше, се впуснаха опиянени...

И нека бъде вечна Есен...